Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Но вие ги развържете като услуга за приятел.

— Мога да работя в извънработно време. Може би ще успея да отделя и малко от работното време. Просто искам да разберете, че разследването може да се проточи.

— Аз не разбира.

— Точно сега съм много зает. Фамилията може да предпочете частен детектив; някой, който може да се занимава с това по цял ден. — Не можеше да повярва, че им предлагаше да наемат частен детектив. Надяваше се, че е изразил предложението си достатъчно внимателно. Не искаше да изгуби симпатията на Мама Лу. Не сега. Нито когато и да било.

— Фамилия Чен предпочита вас, господин Бот. — Тя остави лъжицата си и побутна леко малката масичка пред нея. Искаше да му покаже, че предпочита него. Щом докосна брадичката си, в стаята се разнесе шумолене на коприна и купата за супа изчезна. Истинска магия.

По-директна заповед от тази лейтенантът нямаше да получи. Сега изборът беше негов.

— Нека да видя какво ще ми каже за вашия човек Дикси, съдебният лекар. — Болд побутна масичката си. Същата реакция: купата бе отнесена, масичката избърсана и преместена настрани.

— Искате ли курабийка на съдбата? — попита го Мама Лу.

— Не, благодаря ви.

— Не искате курабийка на съдбата?

— Ние сами градим или рушим съдбата си. Не ми е необходима намесата на някаква курабийка.

— Но тя толкоз вкусна — заяви корейката, като схруска една курабийка и върху диплите на дрехата й се посипа дъжд от трохи. Тя се усмихна. Слава богу, зъбите й си бяха на мястото.

— Били Чен — каза лейтенантът, за да се увери, че е запомнил правилно името. — Ч-е-н.

Но мислите му се въртяха около Хебрингър и Рандолф, видени за последно в един и същи район, когато Мама Лу се обади:

— Малко птиче ми казва Чери и Трети сектор на стар подземен град. Как знаете какво убива Били, преди да видите?

— Подземието стига дотам? — попита Болд, стоплен от приток на адреналин. В края на деветнайсети век Сиатъл бил построен наново след един стихиен пожар. След реконструкцията, извършена до голяма степен заради причинено от прилив наводнение, изникнал град върху града — всеки от двайсетте квартала бил обграден с огромни подпорни стени, а улиците между тях били затрупани с камъни и пръст, на места на височина до девет метра. Значителна част от първоначалния град сега лежеше под земята. Лейтенантът се бе разхождал веднъж из него — това беше един отделен свят: помещения със старомодни фасади, обвити в мрак повече от век, някои от тях замръзнали във времето, други — окупирани от собственици на магазини, нуждаещи се отчаяно от склад.

Болд не би могъл да бъде по-малко заинтригуван от Били Чен. В момента за него бяха важни само Хебрингър и Рандолф. Покрита част от града, необезпокоявана от сто години. „Фантомът от операта“ — помисли си той.

— Може би — отвърна Мама Лу, но с блясък в очите, който му подсказа, че знае повече.

— Кое е това „малко птиче“, Велика господарке?

Широките рамене се свиха.

Лейтенантът внезапно усети в себе си прилив на енергия, достатъчна, за да измине тичешком обратния път до полицейското управление. Подземието? Азиатката му беше дала дяволски добра следа.

— Ще се заема с разследването — каза й той, опитвайки се да скрие ентусиазма си.

— Вие добър човек, господин Бот — заяви тя, като разчете предсказанието на трохите и го намери за безкрайно забавно. Тялото й се разтърси като планина от желе.

Обувките „Нордстром“ и туристическата обиколка бяха изморили до такава степен краката на Мелиса Дънкин, че жената усещаше в прасците си болка, която до сутринта щеше да премине в мускулна треска. Когато в седем часа вечерта докрета в буквалния смисъл на думата до хотелската си стая, тя се насочи директно към банята. Нямаше никакво време за губене, защото в 8 и 30 имаше уговорка за вечеря. Ако побързаше, щеше да разполага с няколко минути да полежи и да погледа Си Ен Би Си.

Мелиса врътна секретното резе, за да си осигури уединение срещу случайно посещение за проверка на минибара или рум сървис. Пусна водата и започна незабавно да се съблича, а горещата пара незнайно защо я подсети за дома, за съпруга и децата й и тя си помисли, че й липсват. После реши да бъде искрена пред себе си — радваше се, че е сама. Нямаше нищо лошо в това човек да си угоди веднъж или два пъти в годината.

След като свали блузата си и я сложи на закачалка, Мелиса дръпна завесите на големия прозорец в хола с панорамен изглед към залива Пюджит Саунд. Сиво-зелена вода, гъсто залесени острови и отзад, като фон, склоновете на планината Олимпия. Тя дръпна и пердетата в спалнята, като леко се подразни, че не прилепваха плътно, но не се разтревожи от това, защото прозорците гледаха към един тъмен строеж — щръкнал към бавно помръкващото вечерно небе скелет. Съблече се чисто гола. В този момент нищо друго не бе по-важно от къпането.