Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Какво, Лу?

— Това е Нийл!

Тя се съгласи: приличаше на него.

— Той има номера на мобилния ми телефон? Наистина ли смятаме така? Сигурни ли сме? Къде е нарушението? — добави психоложката, говорейки досущ като Ламоя. Малки частички от него преминаваха в нея — трябваше да бъде нащрек.

Лейтенантът се освободи от ръката й.

— Не е извършено никакво престъпление, Лу! Просто едно телефонно обаждане — това е всичко. Впрочем онзи мъж — ако изобщо беше Нийл — окачи слушалката твърде късно. Моят човек вече беше прекъснал връзката.

— Не сме сигурни в това — възрази Болд. Той направи две крачки на уличното платно и спря с притиснат до ухото телефон. Главата му се извърна рязко назад и психоложката помисли, че гледаше към нея, но после осъзна, че получаваше някакви неясни напътствия. Лейтенантът й обърна отново гръб и тръгна почти тичешком към онази празна телефонна кабина. — Кой ъгъл? — чу го тя да пита по телефона. — Дайте ми посоката! Север… юг… къде?

— Мисля, че беше Уокър — избъбри Дафни, като го последва през трафика. — От психологична гледна точка това пасва чудесно на Уокър. — „Слуша ли ме изобщо?“ — зачуди се тя.

Той й извика през рамо:

— Казваш ми, че присъствието на Нийл в телефонната кабина е най-обикновено съвпадение? — Лейтенантът произнесе с отвращение последната дума. Продължаваше да притиска телефона към ухото си.

— Беше Уокър — повтори Матюс, този път по-убедено. — Ролята на покровител му пасва чудесно. Това е последната логична постъпка, Лу, преди… — Тя замълча, шмугна се между две спрели коли и се присъедини към Болд на отсрещния тротоар. Не искаше лейтенантът да чуе какво си мислеше.

— Преди какво? — Лу тръгна нагоре по хълма, устремен към далечния уличен ъгъл, сякаш беше Блу, който опъваше каишката си.

Дафни не отговори. Той я погледна.

Настъпилата тишина бе запълнена от шума на трафика и от сирената на ферибот.

— Какво? — изкрещя вбесено лейтенантът по телефона. Той привлече вниманието на психоложката и посочи към уличния ъгъл, който се намираше диагонално от тях. Подведени от човека, приличащ на Нийл — или от действителния Лени Нийл, — те бяха тръгнали към погрешната телефонна кабина.

Болд грабна радиостанцията си и съобщи бързо координатите на телефонния автомат:

— Заподозряният е забелязан на югоизточния ъгъл на Четвърто и Кълъмбия! Проследете го и го арестувайте!

Те не бяха забелязали Уокър заради преминаващите на зелено коли, сред които имаше и един висок тир. „Въпреки това Болд вярва на системата повече от което и да е друго ченге“ — помисли си Дафни.

Две патрулки и три цивилни полицаи изникнаха на ъгъла на улицата сякаш от нищото. Над покривите на колите се видя Феръл Уокър, който пробяга три крачки, после вдигна ръце на тила си и се облегна на телената мрежа на един строеж. На мястото веднага се събраха пешеходци, като мухи месарки на труп.

— Отвличане — каза Болд, изричайки думата, която Матюс беше премълчала.

Те се спогледаха. Психоложката откри, че й бе невъзможно да говори.

— Тя ме предаде — каза Уокър на Ламоя, който седеше срещу него на масата за разпити в Кутията.

— Къде бяхте вие? — попита го насмешливо сержантът. — Тя е жена, Уокър. Свиквайте с това.

Ръбът на масата беше осеян с кафяви лунички от изгаряния с цигари, въпреки че на стената висеше табела „Пушенето забранено“. В касетофона се въртяха две касети и записваха едновременно. Имаше два жълти бележника. Два молива.

Облечен в оранжевия комбинезон на окръжния затвор, Уокър изглеждаше по-възрастен и в лошо състояние. Матюс и Болд наблюдаваха тази първоначална размяна на реплики от другата страна на стъклото за едностранно виждане, в тясната тъмна стаичка, която се използваше като кабина за наблюдения. Лейтенантът обясняваше извинително, че трябва да се срещне с Лофгрин.

— Шперцът се оказа чист, но се наложи той да провери вместо мен дали отваря някоя врата в Подземието — трябваше да бъда там още преди половин час, — пък има някакви важни срещи по-късно, които не може да отмени.

— Джон ще се справи сам, Лу. Той е един от най-добрите. Няма смисъл да се тревожиш за нас. — Тя не сваляше очи от Уокър.

— Ние сме най-добрите, ти и аз — каза Болд. Но на нея й прозвуча, сякаш лейтенантът я изпитваше или си просеше комплимент. — Имам предвид в разпитите.

Матюс знаеше отлично за какво говореше той. Ревността противоречеше на намеренията му. Тя отклони за първи път вниманието си от Кутията, срещна погледа на Болд и повтори: