Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

След приключването на очната ставка четиримата души, които наблюдаваха района около сградата за Уокър, останаха на местата си още няколко минути с надеждата, че повторната поява на Нийл на улицата може да предизвика „появата на Елвис“, както подхвърли един от тях.

След безуспешен опит да се свърже с Болд в кабинета му, Матюс изгуби двадесет минути, извървявайки квартал и половина, да занесе в Окръжния съд една молба, адресирана до Социалните служби, за да може Махони да я прочете и да потвърди легалността й. Целта на молбата беше агенцията да й разреши да стане временен настойник на Маргарет („фамилията й да бъде установена“). Ако молбата й бъдеше удовлетворена, психоложката щеше да се грижи за момичето до раждането на бебето, като се опита да я включи в една спонсорирана от щата програма за малолетни майки. Дафни обясни на дълго и на широко ситуацията на Махони и накрая си тръгна, като остави молбата при нея. Тя бе решена да помогне на момичето, дори ако се наложеше да мине през ада заради това. Новината, че Маргарет си е взела стая на юг от Сейф, не повиши особено настроението на Матюс — за стаята трябваше да се плаща наем, кварталът беше лош, а възможностите за работа на една бременна тийнейджърка, чийто термин наближаваше, бяха мизерни. Намесата й изглеждаше най-добрият начин да защити майката и детето.

На връщане от съда психоложката положи титанични усилия, вместо да мисли за Уокър, който може би я следеше, или за специалния отряд, следящ за появата му — всички насочили вниманието си към нея , — да се съсредоточи върху Маргарет или върху някой друг, който е в нужда.

Изтръгването на Уокър от мислите й се оказа малко като разговарянето с някой, който спи. Само идеята да спаси Маргарет успяваше да я разсее достатъчно.

Матюс забеляза с изненада гърба на Болд, който влизаше в „Най-доброто кафе в Сиатъл“, разположено срещу северната стена на Обществена безопасност. Беше останала с впечатлението, че лейтенантът е при Барни Лофгрин и разглежда доклада му за предварителния оглед на подземното скривалище. Срещата или беше свършила, или предстоеше и тя реши да го попита кое от двете бе вярно, така че евентуално да го придружи.

Дафни спря на ъгъла на кръстовището и зачака светофарът да светне зелено. Беше единственият пешеходец, който се канеше да пресича.

— Ти… съсипа… живота ми. — Дълбокият мъжки глас прозвуча зад гърба й и едва не я накара да се свлече на колене. Тя се видя да лежи, наръгана и кървяща, на ъгъла, а колите да преминават край нея, без да й обръщат внимание.

Помисли си за микрофона, който бе прикрепила сутринта към сутиена си, и за факта, че някъде някой беше чул молбата й към Махони за спасяването на Маргарет. Опита се да каже нещо, да извика за помощ, но когато мъжът я хвана за раменете и я завъртя към себе си, не издаде нито звук. Вдигна ръце, за да се защити от предполагаем удар или нараняване. Видя лицето на нападателя и го разпозна, но то не принадлежеше на този, когото бе очаквала, и това накара мозъка й да блокира.

Беше мъжът, който беше спрял „да й помогне“ край игрището „Сейфко“. Мъжът, когото после бяха разпитали.

— Господин Холи — изломоти Матюс. — Махнете ръцете си от мен!

Но той сграбчи китката й, когато тя посегна към чантата си и я стисна толкова силно, че й причини болка.

„Моят момент а ла Джон Ленън“ — помисли си психоложката, като се чудеше дали мъжът щеше да извади пистолет и се удивляваше на иронията, че през последните дни вниманието й е било насочено погрешно към Феръл Уокър.

— Какво ти сторих?

Матюс долови емоцията в гласа му, който звучеше едва ли не плачевно, и я приветства — със самосъжалението можеше да се справи по-лесно, отколкото с гнева, — вярвайки, че има приличен шанс да овладее ситуацията. Един тих вътрешен глас й напомни, че Болд вече би трябвало да е чул по радиостанцията си, че „тя се нуждае от подкрепление“, и че ще изскочи от онова кафене всеки миг. С друга част от съзнанието си проумя, че от години е искала да бъде спасена и че на това донякъде се дължеше влечението й към Ламоя. Тогава осъзна, че изпитваше влечение към сержанта и тази мисъл я зашемети. Устата й пресъхна. Главата й запулсира. Тя се огледа за помощ.

— Тук не му е мястото — каза сухо Матюс. Ако успееше да накара мъжа да говори, ако успееше да спечели време, можеше да разсее намеренията му, каквито и да бяха те. Ужасът, който изпитваше в момента, беше кулминацията на всичкия страх, който бе насъбрала към Уокър.