Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Спрях да ти помогна, неблагодарна кучко! — Промяната в тона я обезпокои.

— Вие сте ядосан. — Най-погрешното нещо, което можеше да каже. Осъзна го в мига, в който се изплъзна от устата й.

— Ядосан? Нима? Това се превърна в централна тема на вечерните новини, на сутрешните вестници. Моето име! Изгубих работата си. Съседите изхвърлиха боклука си пред вратата ми. — Той отстъпи назад с увиснали ръце. — Ядосан?

Матюс проследи как дясната му ръка се скри бавно в джоба на тренчкота му. После долови някакво движение отдясно. Болд, нехаещ за уличното движение, с извадено оръжие. Една кола наби спирачки и едва не го блъсна.

Ръката на мъжа забави зловещо движението си — тромав уличен балет, чийто хореограф се канеше да извърши убийство. Дафни знаеше, че независимо от бързата реакция на човек, острието или куршумът винаги застигаха жертвата неочаквано бързо. Освен това знаеше, че 99 процента от нападнатите реагираха отбранително и страхливо.

Тя каза:

— Не искате да го направите! — После наведе дясното си рамо и атакува Холи, като едновременно с това се опита да отвори чантата си.

Болд изкрещя нещо от сорта на „Вдигни ръце над главата!“, но за Матюс викът му беше нещо ефимерно — бръмчене в шумотевицата зад гърба й. Чантата се изплъзна от рамото й, падна на тротоара и съдържанието й се разпиля. Към нея тичаха от всички страни полицаи от спецотряда. Тя усети приближаването им. Чу пращенето на радиостанциите, които стискаха в ръце.

Психоложката заби с всичка сила рамото си в центъра на гърдите на Холи, точно под гръдната му кост, и го запрати към каменната стена на Обществена безопасност, като му изкара въздуха. Тя нямаше да бъде жертва. Нямаше да се поддаде на страха. Щом удари мъжа, Дафни изкрещя, за да освободи напрежението и да даде израз на яростта си, после блъсна Холи повторно в гърдите. Някаква кост изпращя. Той изпъшка, отвори уста и се строполи на тротоара.

Докато падаше, Матюс го ритна с коляно в чатала — рязко движение, сякаш взето от курса по аеробика. Болд я дръпна назад и се хвърли върху нея, за да я прикрие с тялото си в мига, в който дотичаха двама цивилни полицаи. Той се просна отгоре й с разкривено от гняв лице.

Дафни видя как лейтенантът постепенно осъзна, че тя е добре и насочи вниманието си към Холи. Болд се претърколи от нея и застана на колене.

Ръката на Холи беше издърпана рязко от джоба на палтото му, за да му поставят белезници. Лист хартия излетя отвътре като птица, увисна за миг във въздуха и падна на земята.

В джоба на мъжа не бе имало пистолет, а известие за уволнението му. Оръжието, от което Матюс се бе страхувала, се оказа обикновен лист хартия.

Болд водеше Дафни към централния вход на сградата, когато мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на чантата й. Той й бе предложил да го придружи до лабораторията, за да се запознаят с доклада на Лофгрин за Подземието, но тя беше отказала. Искаше да отиде в кабинета си. Искаше чаша чай.

На дисплея на телефона й пишеше: „Телефонен автомат 122“.

— Ало? — Психоложката притисна апарата до ухото си.

— Аз нямаше да позволя да ви се случи нищо. И вие го знаете, нали? — Гърлото й се сви. Гласът звучеше твърде задъхано, за да бъде разпознат. „Защото не иска да бъде разпознат“ — помисли си тя.

— Т-е-л-е-ф-о-н-е-н а-в-т-о-м-а-т… УОКЪР? — изрече с устни Матюс и се огледа светкавично. После повтори с устни „телефонен автомат“ и вдигна пръсти: един, два, два.

Лу грабна собствения си телефон, натисна един бутон за бързо набиране и се обърна с гръб към Дафни, за да не се чува.

— Болд. Трябва ми местоположението на телефонен автомат сто двайсет и две, едно-две-две. Ще изчакам.

Задъханият глас продължи да говори в ухото на психоложката:

— Кажете на приятеля си, че не е необходимо да се тревожат за мен. Вие сте в добри ръце.

— Кой се обажда? — попита тихо тя.

— Няма да позволя да ви се случи нищо.

Връзката прекъсна.

Матюс забеляза две телефонни кабини надолу по Трето авеню.

Но Болд посочи в срещуположната посока, към ъгъла на Четвърто авеню.

— Там! — каза той, все още очакващ отговора на диспечера.

Тя проследи протегнатата му ръка и видя как един мъж окачи слушалката на един телефонен автомат и излезе от отворената кабина.

— О, боже — изпъшка лейтенантът, когато съзря лицето на мъжа.

Беше Лени Нийл. Той им обърна гръб и изчезна със спокойна походка зад ъгъла на Четвърто авеню.

Болд направи крачка в тази посока, но Дафни го хвана за ръката.