Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Тя погледна часовника си.

— Смяната ми свърши.

— Свърши значи.

— Искате ли да продължим този разговор на някое по-малко задимено място?

— Къде например? — Погледите им се срещнаха. Ламоя флиртуваше с нея, а дори не знаеше защо. Той се почувства като задник. Каза си, че не му трябва да спи с тази жена. Не искаше да се връща към старите си навици. В такива случаи имаше чувството, че е програмиран. Помисли си отново за таблетките. Те бяха част от програмата. Помагаха му да се отпусне, да бъде себе си.

— Имам няколко снимки на Мери-Ан. От онова време. Ще ви бъдат ли от полза?

— А на бащата? — Сержантът си мислеше за спусъка, който Матюс би могла да използва. Мислеше си за ватираната блуза, простряна на пода заедно с нейната собственичка.

— Може и него да го има. Не съм сигурна.

— Имам кола — каза той.

— Аз съм само на няколко пресечки оттук.

Ламоя кимна, въпреки че не трябваше. Някои навици се унищожаваха трудно.

Докато вървяха към дома й, вятърът фучеше по доковете от алуминий и стомана. На два пъти сержантът бръкна в джобчето си за монети и докосна двете капсули. Можеше да ги преглътне на сухо. В главата му се въртяха дузина картини на подпухналия старец на Уокър, уловен в собствената си мрежа. Таблетките щяха да забавят всички мисли, щяха да премахнат болката, донесена от вятъра.

Знаеше, че ако ги изпие, ще преспи с барманката. Две злини, които бяха за добро, щом в уравнението участваха хапчетата. Ако искаше да спи с една жена, щеше да го направи — тогава защо мислите му непрекъснато се връщаха към Матюс? В него се надигна юношески импулс да прогони тези мисли. Ако изпиеше достатъчно алкохол в комбинация с таблетките, може би щеше да ги забрави. Нямаше да му е за първи път. Той си напомни, че можеше да прави секс, колкото си пожелае. Не беше обвързан с никого.

Синди Мартин живееше на горния етаж на къща в колониален Новоанглийски стил, претърпяла известни промени. Докато барманката отключваше вратата на върха на едно стълбище, добавено, когато етажите са били разделени на апартаменти, Ламоя извади хапчетата върху дланта си, погледна ги и ги хвърли във високата трева.

Той й се извини, като заяви, че не може да остане. Трябвало да се връща. Беше я наранил, приемайки и после отказвайки предложението й. И двамата се престориха, че не е така. Тя каза, че се надява да не е разбрал погрешно поканата й. Сержантът я целуна — хубава, солидна целувка, която Мартин щеше да запомни — и рече, че не трябва да смесва работата с удоволствията, в противен случай ще го уволнят. Това беше неубедително извинение, но тя го прие мълчаливо.

— Колкото до Феръл — каза жената, когато Ламоя й обърна гръб, за да си тръгне, — той е рибар, не забравяйте това.

— Тоест? — Сержантът откри, че гледаше към подножието на стълбището и се опитваше да види къде бе хвърлил таблетките. И си даде сметка, че обмисляше отново възможността да легне с тази жена. Боже, как се нуждаеше от тях.

— Те са търпеливи — отговори Мартин. — Ловят риба в продължение на три, четири, пет дни, а после, дори и да не са уловили нищо, се връщат там и пробват отново. Той е правил това през целия си живот. Никога няма да срещнеш по-търпелив човек от мъж, който се прехранва с риболов. Те са свикнали да чакат това, което искат.

— А какво иска Уокър?

Тя поклати глава.

— Освен да си върне Мери-Ан? Не знам.

Никакви добри новини за Дафни Матюс. Двамата с психоложката го бяха очаквали, но фактът, че го чуваше от устата на тази жена, направи това още по-реално за него.

— Много ми помогнахте.

— Можех да ви помогна още повече — направи последен опит барманката. — Имате си някого, нали?

Имаше ли си? Помисли си, че тя може би се опитваше да спаси гордостта си, и каза:

— Да.

— Личи ви.

Това изявление измъчваше Ламоя по целия път към мансардата му.

Матюс се събуди от отключването на секретните ключалки на входната врата. Беше задрямала за няколко минути върху кралското легло на Ламоя, а на широкоекранния телевизор „Полок“ — един филм, който психоложката бе открила с изумление във видеотеката на сержанта — бе стигнал до средата си. Да го вземе под наем беше едно. Но да си го купи?

Тя натисна грешен бутон на дистанционното, увеличавайки звука, вместо да изключи телевизора. Но поне беше седнала, когато Ламоя се появи на вратата.

— Да не би да си извеждала Рехаб на разходка? — попита той.

— Откъде накъде? — попита на свой ред Дафни. Сержантът поклати обезсърчено глава. Тя искаше да му даде обяснение за това, че я намираше в леглото си, чувстваше, че трябва да му обясни, въпреки че й беше казал да се чувства като у дома си. — Помислих си, че един филм може да ми помогне да заспя. — Матюс се изправи, като придърпа смутено тениската си надолу. После кръстоса ръце, защото не носеше сутиен и се почувства неловко от този факт. — А, да… за Блу. Разходката.