Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Сержантът щеше да я забележи не заради нейния бюст — прекрасен пример за високо разположени гърди над стройна талия, не заради невинното й лице на фермерско момиче, не заради отнесения й поглед към отсрещния край на сравнително празния бар, а заради модните й предпочитания. Мартин беше от онези жени, които продължаваха да се обличат и да носят косата си така, както го бяха правили в гимназията. В резултат на това тя все още изглеждаше на същата възраст. Ако Ламоя трябваше да си избере еротичен модел от каталог, със сигурност щеше да се спре на Синди Мартин — миловидно русокосо фермерско момиче с ръце на мъж и с пронизващия поглед на наемен убиец.

— Здравейте — каза сержантът, като се настани на един стол до бара и хвърли поглед към огледалото, за да провери как му стои сакото от еленова кожа.

— Здрасти.

— Вие сте Синди?

— А вие сте ченгето, което ми се обади.

— За Феръл Уокър — напомни й той.

— Както казах на колегата ви, просто съм излизала няколко пъти с него.

— Излизали сте с него? — повтори Ламоя. Не си спомняше да е чел подобно нещо в доклада. Как е могъл Гилгоу да пропусне това? — Мислех, че сте познавали Мери-Ан Уокър.

— Да, така е.

— Но сте излизали с Феръл.

— Не за дълго. Нищо сериозно.

— Опитвам се да го открия.

— Вече го казахте по телефона. — Очите им се срещнаха, нейните бяха студени и сиво-сини, и той бе сигурен, че могат да уплашат някого, когато е ядосана. Или да го накарат да изпита нещо друго.

— Излизали ли сте с него наскоро?

— Преди две години.

Едва сега сержантът разбра защо Гилгоу бе пропуснал тази важна информация. Тук ставаше въпрос за Феръл Уокър — рибарят, Феръл Уокър, който все още не е бил пропаднал, чийто баща не е бил умрял и чиято сестра все още не е била зарязала семейния бизнес. Той попита:

— В продължение на седмица, на месец, на няколко месеца или…? — Не можеше да си представи това момиче с някой толкова недостоен. Да се изчукаш с някой, който ти е симпатичен, беше едно — самият Ламоя го бе правил неколкократно, — но да се обвържеш с него?

— Или какво? — отговори тя.

— Хитруша — каза неволно той.

Блондинката го напусна и се насочи към един брадат клиент, който се нуждаеше от още една халба „Пилснър“.

Сержантът си помисли за едно питие, но това бе сериозно нарушение на правилата. Такива бяха и двете таблетки, откраднати от Матюс, въпреки че ги беше прехвърлил в чистия си чифт дънки и те си стояха там, в джобчето за монети, а от удоволствието го делеше само дебелината на плата.

Когато се върна, Мартин каза:

— От време на време. Тогава той ловеше риба, така че връзката ни не беше съвсем сериозна. Беше забавно, защото вършехме разни неща с Мери-Ан, това е всичко. Просто между нас нямаше химия, нали разбирате? — Тя се наведе към него с двата чифта фарове — очите й и онези неща под ватираната й блуза — и предизвика достатъчно електричество, за да изпече един пейсмейкър 36 36 Сърдечен стимулатор. — Б.пр. . А Ламоя разбра защо зад бара имаше табела, която предупреждаваше за здравословните рискове, свързани с употребата на микровълнови печки. Вероятно мъжете се бяха навъртали тук като мухи, преди да поставят табелата.

— Е, ако между вас е нямало химия — чу се да казва той, — вината не е била ваша. — Не бе сигурен какво го караше да казва подобни неща, но ето че го правеше. Не беше сигурен за много неща. Но това не му пречеше нощем да спи спокойно.

— Така каза и другото ченге. Вие двамата сте по-симпатични от него.

— Когато не сме на работа, сме още по-симпатични. — „Откъде, по дяволите, му хрумна това ?“

— Изобщо не се съмнявам. — Тя погледна към часовника. — Свършвам в дванайсет.

Оставаха по-малко от двайсет минути.

— Карах нощни дежурства през целия март. А през последните няколко дни работих по двайсет и четири часа и спях по седем. Това се отразява ужасно върху социалния живот на човек.

— Съмнявам се, че страдате прекалено много — каза блондинката, като се обърна към бутилките, за да налее на един клиент водка с лед, и се престара в усилието си да стигне въпросното шише. Тя видя в огледалото, че Ламоя оглеждаше преимуществата й.

— Запишете ме в списъка си — извика й той хапливо. — С това последното направо ме разбихте.

Мартин се ухили. Сетне захапа долната си устна.

— Аз съм свободна жена.

— И аз — каза сержантът. — Предполага се, че трябва да живея по същия начин.

Тя наля водката, върна бутилката на мястото й със значително по-слабо усилие и отнесе чашата. Изглежда й дадоха бакшиш от два долара за питие от четири — може би гимнастиката в края на краищата не е била предназначена за него. Жената си познаваше клиентите.