Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Дафни се приближи до тази последна стая, за да провери и нея.

— Въоръжена съм! — повтори по-скоро за да чуе гласа си, в който бе останала малко от предишната настойчивост и властност. В известна степен й се струваше, че преиграва, че ролята на печено ченге не й подхождаше.

Тя разбра и се примири с факта, че бе по-женствена, отколкото повечето жени в полицията. Да бъдеш едно от „момичетата“ изискваше грубо държане, което не бе успяла да придобие. Беше повече жена, отколкото ченге, повече психолог, отколкото полицай, независимо от званието, чина и тренировките. Докато стоеше колебливо пред вратата на спалнята за гости, стиснала в треперещите си ръце беретата, чието тегло сякаш бе станало петдесет килограма, Матюс си помисли, че е жалък образец на полицайка. Семената на това съмнение в себе си покълнаха в нея и тя откри, че бе по-скоро разсеяна, отколкото съсредоточена; по-скоро с опънати нерви, отколкото готова за бой.

Някакво движение или звук — не бе сигурна кое от двете — предизвика рязкото покачване на адреналина й. Някой стоеше точно от другата страна на вратата. Дафни с един скок се озова в стаята за гости, вдигна оръжието и не видя никого. Тя бързо затвори прозореца, провери под леглото, под бюрото, после забърза към входната врата, като сграбчи ключовете си.

Минута по-късно двамата с Блу тичаха като вятър надолу по стълбите — Матюс, внезапно завладяна от желанието за конфронтация, от желанието да приключи всичко това.

Пътьом бе грабнала електрическото фенерче на Ламоя от пластмасовата му поставка, закачена на стената, но като стигна до партера, то й се стори старомодно и неудобно, за да го държи заедно с пистолета. Психоложката отвори задната врата на стълбището, блъскана яростно от вятъра. Морският бряг бе зад двойка складови сгради от стомана. Те скоро щяха да бъдат съборени и на тяхно място щяха да бъдат издигнати жилищни блокове. Матюс не искаше да изгуби кучето, така че се измъкна навън без него, с което моментално предизвика нескончаем лай от негова страна. Вратата на противопожарния изход се затвори с щракане зад гърба й. Ако искаше да влезе отново в сградата, щеше да й се наложи да мине през предния вход.

С притиснат към влажната стена гръб и изопнати от дъжда и мрака нерви, Дафни направи кръгово движение с лъча на фенерчето и с пистолета по начин, който на някой страничен наблюдател би се сторил случаен, но всъщност представляваше методичен оглед на района. Тя се изкачи и тръгна по ниска купчина от товарни палети, а дървесината заскърца под нея. Знаеше, че противопожарната стълба под гледащия на запад прозорец свършва зад ъгъла, на западната стена. Част от нея не искаше да приеме, че стълбата е спусната надолу, но миг по-късно откри, че наистина бе така и откритието й я напомпа с достатъчно адреналин, за да пробяга цял маратон.

Със замъглен от вятъра и дъжда поглед, психоложката зашари с лъча на фенерчето, като се оглеждаше за натрапника, търсеше го, изследвайки със снопа светлина тъмните сенки с надеждата, че ще го открие. Притисна пръст към спусъка, изгаряйки от желание да го натисне. Изпитваше жажда за кръв; нещо, за което бе чела и за което й бяха разказвали пациентите й, но никога не го бе преживявала. Искаше претекст да го направи. Беше готова да използва този претекст — лош или добър стрелец, тя откри, че се подготвяше да извърши немислимото.

Тази мисъл я накара да си спомни за Прейър и внезапно, въпреки вятъра и дъжда, въпреки провокиращия импулс да премахне Феръл Уокър от лицето на божията земя, съзря проблясък на светлина в края на това, което приличаше на един много дълъг тунел. Тя се помъчи да изхвърли тези мисли от главата си, но процесът на размисъл вече беше започнал — той се шмугна в съзнанието й, притаявайки се там като компютърен вирус, готов да изскочи в най-неочаквания момент.

Уличните лампи при складовете примигнаха — предупреждение за неизправност в мрежата. Водата се просмука през дрехите и бельото й и я накара да се разтрепери от студ. Мокра или не, Матюс продължи да върви покрай огромната сграда, насочвайки фенерчето толкова често над главата си — право срещу дъжда, — колкото и в която и да е друга посока, с надеждата, че ще улови някакво движение на противопожарната стълба.

Страхът, коварен както винаги, проникна през непреклонната й решителност. Внезапно й се прииска само едно — да бъде отново в мансардата, заключена на сигурно и безопасно място. Сега идеята да застреля Уокър й се струваше далеч по-маловажна от това да намери подслон и топлина. Тук се чувстваше гола и незащитена; пронизващият студ и мокротата я караха да се чувства далеч по-уязвима, отколкото преди броени минути.