Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

— Бих изпил една „Сам Адамс“, ако ви е останала. — Ламоя си помисли отново за таблетките; за това, колко лесно щеше да е да ги глътне.

Мартин му напълни една халба бира. Той й плати с банкнота от пет долара и й остави два като бакшиш. Не му се пиеше, просто искаше да заплати престоя си в заведението. Тя каза:

— Стан ще ме смени зад бара. Можем да се преместим в едно от сепаретата. — Погледът, който му хвърли, прогони тъмнината от сумрачното помещение.

Минаха десет минути, преди да се присъедини към него. Донесе му риба и картофки, като заяви, че й се виждал гладен. Предложи му оцет за рибата и кетчуп за картофките.

— Разкажете ми за този инцидент — помоли я сержантът.

— Какво да ви разкажа? Господин Уокър беше пияница. В този бизнес — тя огледа тъмния бар, — човек се научава да забелязва такива неща, повярвайте ми. Когато бях по-малка, не знаех това, но повярвайте ми, старият Уокър беше луд по ментовата ракия. — Тя разтърси глава като мокро куче, за да покаже презрението си. — Направо ми се повръща от нея.

— И как умря?

— Паднал през борда в собствената си мрежа. Случват се такива гадости, какво да ви кажа?

— И Феръл пое грижата за корабчето?

— Смъртта на стареца едва не го съсипа. Аз и той… вече бяхме разделени, но Феръл дойде да ми хленчи и аз му дадох пари, само и само да се отърва от него. — Погледът й стана отнесен. — Да ви кажа честно, когато чух, че Мери-Ан е скочила, фактът, че се е качила върху един мост ми се стори по-невероятен от това, че е скочила от него. Това семейство изстрада достатъчно. След като майка им умря, двамата с Феръл преживяха много. Старецът, който прекарваше времето си или на корабчето, или в бара, изобщо не беше добър към тях. А те бяха толкова млади и всичко останало. Не ме учудва, че Феръл е превъртял след загубата й, защото със сестра му бяха такъв невероятен екип. Превъртял е, нали? Така чух.

Ламоя беше чел вестникарските статии по случая — и трите. Уокър беше споменат в тях само като единствения жив роднина.

— Защо ми казвате това? — попита той.

— Така се говори на доковете. Не отишъл на работа. Уволнили го. По дяволите… преживял е по-голямата част от зимата на улицата. Живял е като прасе, доколкото чух. Срамота.

— Имате ли някаква идея къде мога да го намеря?

— Това ли е причината за целия този разговор?

— Отчасти — отговори сержантът, без да откъсва поглед от нея.

— А каква е другата причина?

— Притеснявал ли ви е някога? Правел ли е нещо извратено — например да наднича през прозорците ви?

— Феръл?

Ламоя забеляза учудването й.

— Смятате ли, че е следял Мери-Ан и Нийл?

— Това е друга история.

— Разкажете ми я.

— Просто казвам, че… да, той се караше на Мери-Ан, че ходи с Нийл. Разбира се. Та кой брат не би се карал?

— Как й се караше?

— Вижте, той беше закъсал, нали? Разорен. Без пукнат цент. И от време на време молеше Мери-Ан за пари. Знам това, защото тя ми го каза. И тя, разбира се, му помагаше винаги, когато имаше възможност. Сигурно е било ужасно досадно да се навърта непрекъснато около квартирата на Лени и да се опитва да върне Мери-Ан на корабчето. Но тя просто не беше родена за такъв живот. През всичките онези години беше живяла там, защото в противен случай баща й щеше да я смачка от бой. Тъп алкохолик. Напусна корабчето при първа възможност, но това нарани Феръл и той правеше всичко възможно, за да я върне там.

— Значи е бил изпълнен с негодувание към Нийл?

Барманката го изгледа многозначително.

— Ало?

Сега Ламоя видя Уокър в нова светлина и това го смути. Знаеше, че Матюс трябва да чуе историята около смъртта на бащата и последиците от нея върху двете му деца. Несъмнено Феръл Уокър бе носил основната тежест за прехраната на семейството, като се имаше предвид алкохолизма на баща му, и той се бе пречупил под тази тежест след смъртта бащата, а подобни истории бяха често срещано явление. Сержантът реши, че загубата на бащата е бутон, който Матюс би могла да натисне.

Синди Мартин си играеше с косата си, боядисана в ужасен оттенък на жълтото.

Джон видя, че разговорът й беше повлиял.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Да… Не. Не съвсем. Мислите ли, че съм го съсипала, като съм го зарязала?

— По-скоро ми се струва, че го е съсипало неговото семейство.

— Храната не ви ли харесва?

Сержантът не бе изял почти нищо.

— Просто не съм много гладен. Иначе е вкусно. Много вкусно. — Той натъпка в устата си една хапка. Твърде лицемерно.