Харлан Коубън - Не казвай на никого

После я чух да казва:

— Знам, че го смяташ за тъпо.

Сърцето ми избухна. Обърнах се. И тя беше там.

Не можех да помръдна. Не можех да говоря. Просто изпивах с поглед лицето й. Прекрасното й лице. И онези нейни очи. Чувствах се така, сякаш шеметно падах в тъмна шахта. Лицето й бе по-слабо, северняшките й скули — по-отчетливи. Мисля, че никога през живота си не бях виждал нещо толкова съвършено.

Спомних си за дразнещите сънища — онези нощни мигове на бягство, в които я прегръщах, галех лицето й и през цялото време усещах, че нещо ме тегли, знаех, че това блаженство не е истинско, че скоро ще се върна в света на будните. Страхът, че и сега може да е същото, ме обгърна и изтласка въздуха от дробовете ми.

Елизабет като че ли прочете мислите ми и кимна, сякаш казваше: „Да, истина е“. Тя колебливо пристъпи към мен. Едва дишах, но успях да поклатя глава. Посочих към новоиздълбаните резки.

— Мисля, че е романтично.

Тя сподави риданието си с длан и се затича към мен. Разперих ръце и Елизабет се хвърли в прегръдките ми. Притиснах я към себе си. Притиснах я с всичка сила. Затворих очи. Усетих дъха на люляк и канела в косата й. Тя зарови лице в гърдите ми и се разплака. Пуснахме се и пак се прегърнахме. Елизабет все още… се събираше в мен. Очертанията на телата ни не се нуждаеха от приспособяване. Обхванах с шепа тила й. Косата й беше по-къса, ала когато я докосвах, не я чувствах променена. И двамата треперехме.

Първата ни целувка бе възхитителна, позната и ужасяващо отчаяна, двама души, които най-после са изплували на повърхността, след като не са преценили правилно колко е дълбока водата. Годините започнаха да се топят, зимата отстъпваше мястото си на пролетта. В мен се блъскаха множество чувства. Не се опитвах да ги подредя и осмисля. Просто се наслаждавах на момента.

Тя повдигна глава, вгледа се в очите ми и аз отново се вцепених.

— Съжалявам — каза Елизабет.

Стори ми се, че сърцето ми пак ще се пръсне.

Здраво я прегърнах и се зачудих дали някога ще рискувам да я пусна.

— Просто повече не ме напускай.

— Никога.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Останахме прегърнати. Притисках се към прелестната й кожа. Галех мускулите на гърба й. Целувах лебедовата й шия. Дори се взирах в небесата и просто я държах в обятията си. Как, питах се аз. Как може това да не е поредната жестока шега? Как може тя да е жива и да се е върнала при мен?

Не ме интересуваше. Исках само да е наистина. Исках да е завинаги.

Ала докато я притисках към себе си, звънът на мобифона започна да ме откъсва от нея като нещо от дразнещите сънища. За миг си помислих дали да го оставя да си звъни, но след всичко случило се не можех да го направя. Бяхме изгубили приятели. Не можехме да ги забравим. И двамата го знаехме. Прегърнал с една ръка Елизабет — за нищо на света нямаше да я пусна — аз вдигнах мобифона към ухото си.

Беше Тайрис. И докато говореше, усетих, че всичко започва да ми се изплъзва.

Спряхме в пустия паркинг зад началното училище „Райкър Хил“ и хванати за ръце слязохме от колата. Въпреки мрака видях, че почти нищо не се е променило от дните, в които двамата с Елизабет бяхме лудували там. Педиатърът в мен не можеше да не забележи новите мерки за сигурност. Веригите на люлката бяха по-здрави, седалките бяха с ремъци. По земята под катерушките бе пръсната плява, за да омекоти евентуалното падане на децата. Но игрищата за кикбол и футбол и кортовете за тенис си бяха същите като в детството ни.

Минахме под прозореца на г-ца Соубъл, ала това беше толкова отдавна, че и двамата не изпитахме нищо повече от носталгични тръпки. Все още ръка за ръка, ние навлязохме в гората. От двадесет години не бяхме вървели по тази пътека, но все още я помнехме. След десет минути стигнахме до задния двор на Елизабет на Гуудхарт Роуд. Обърнах се към нея. Тя с влажни очи погледна родния си дом.

— Майка ти изобщо ли не знаеше? — попитах я аз.

Елизабет поклати глава. Кимнах и бавно пуснах дланта й.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Нямам избор.

Не й дадох възможност да спори. Запътих се към къщата. Приближих се до плъзгащата се стъклена врата, заслоних очи и надникнах вътре. Нито следа от Хойт. Проверих задната врата. Отключена. Влязох. Нямаше никой. Тъкмо се канех да се върна навън, когато видях, че в гаража светва. Минах през кухнята и влязох в мокрото помещение. Бавно отворих вратата на гаража.

Хойт Паркър седеше зад волана на буика си. Двигателят не работеше. Държеше чаша в ръка. Когато влязох, той вдигна пистолета. После видя, че съм аз и отново го отпусна. Слязох по двете стъпала и се пресегнах да отваря предната дясна врата. Не беше заключена. Вмъкнах се до него.