Харлан Коубън - Не казвай на никого

Тръгнах по пътеката, макар че и тя вече почти не се забелязваше. Странно, че Елизабет бе избрала такова място за срещата ни. Преди споменах, че тя никога не беше обичала да играем в развалините на стария летен лагер. Когато се натъквахме на спални чували и наскоро изпразнени консерви, ние с Линда се питахме от кой ли скитник са останали и дали той не е някъде наблизо. Много по-умната Елизабет не играеше с нас. Странните места и несигурността я плашеха.

Пътят дотам ми отне десет минути. Хижата се намираше в забележително добро състояние. Таванът и стените бяха запазени, макар че дъсчените стъпала пред вратата бяха на трески. Надписът „Делфин“ още си стоеше, увиснал на единия гвоздей. Мъх и всевъзможни непознати ми растения обгръщаха постройката, провираха се през дупките и прозорците и я превръщаха в естествена част от пейзажа.

— Ти се върна — сепна ме един глас.

Мъжки глас.

Реагирах, без да се замисля. Отскочих настрани, хвърлих се на земята, претърколих се, извадих глока и се прицелих. Мъжът само вдигна ръце. Погледнах го. Не беше такъв, какъвто очаквах. Гъстата му брада приличаше на гнездо на червеношийка след нападение на врана. Имаше дълга, сплъстена коса. Камуфлажните му дрехи бяха в дрипи. За миг ми се стори, че отново съм в града и стоя пред поредния бездомен просяк. Ала поведението му бе странно. Мъжът спокойно стоеше с високо изправена глава. Гледаше ме право в очите.

— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.

— Мина много време, Дейвид.

— Не те познавам.

— Не, всъщност не. Но аз те познавам. — Той посочи с глава към хижата зад мен. — Теб и сестра ти. Някога ви гледах как играете тук.

— Не разбирам.

Мъжът се усмихна. Зъбите му, всички запазени, бяха ослепително бели на фона на брадата му.

— Аз съм Торбалан.

В далечината чух семейство гъски да крякат, докато кацаха в езерото.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Абсолютно нищо — все още усмихнат, отвърна той. — Може ли да спусна ръце?

Кимнах. Свалих пистолета, ала не го прибрах. Замислих се върху думите му.

— Откога се криеш тук?

— От… — Той сякаш пресметна на пръсти. — От трийсет години. — И широко се усмихна на смаяното ми изражение. — Да. Наблюдавам те, откакто беше ей толкова висок. — Брадатият показа с ръка до равнището на коляното си. — Гледах как растеш и… — Кратко мълчание. — Много време не си идвал тук, Дейвид.

— Кой си ти?

— Казвам се Джеремая Ренуей.

Името не ми говореше нищо.

— Крия се от закона.

— Тогава защо сега се показваш?

Той сви рамене.

— Предполагам, че се радвам да те видя.

— Откъде знаеш, че няма да те издам на полицията?

— Мисля, че си ми длъжник.

— Защо?

— Аз ти спасих живота.

Усетих, че земята под краката ми се разлюлява.

— Какво?

— Кой мислиш те извади от водата?

Онемях.

— Кой мислиш те занесе в къщата? Кой мислиш повика линейка?

Отворих уста, ала думите бяха заседнали в гърлото ми.

— И — усмивката му стана още по-широка, — кой мислиш изрови ония трупове, за да ги намерят?

Трябваше ми известно време, за да си възвърна дар словото.

— Защо? — успях да попитам аз.

— Не съм сигурен. Виждаш ли, много отдавна направих нещо лошо. Сигурно съм си мислил, че така ще получа възможност за изкупление или нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че си видял…

— Всичко — довърши вместо мен Ренуей. — Видях ги да хващат жена ти. Видях ги да те удрят с бухалката. Видях ги да обещават да те извадят, ако тя им каже къде е скрила нещо. Видях жена ти да им дава ключ. Видях ги да се смеят и да я натикват в колата, докато ти потъваше.

Тежко преглътнах.

— Видя ли как ги застрелват?

Ренуей пак се усмихна.

— Достатъчно дълго си приказвахме, синко. Тя те чака.

— Не разбирам.

— Тя те чака — повтори Джеремая и се обърна. — До дървото. — После без предупреждение тичешком потъна в гората, промъквайки се през храстите като елен. Изпратих го с поглед, докато се скри.

Дървото.

Втурнах се. Клоните шибаха лицето ми. Не ме интересуваше. Краката ми ме молеха да спра. Не им обръщах внимание. Дробовете ми протестираха. Казах им да търпят. Когато най-после завих надясно при полуфалическата скала, видях дървото. Приближих се и усетих, че очите ми се навлажняват.

Издълбаните ни инициали „ЕП+ДВ“ бяха потъмнели от годините. Както и тринадесетте резки. За миг се загледах в тях, после протегнах ръка и колебливо ги докоснах. Не инициалите. Не тринадесетте резки. Пръстите ми проследиха осемте нови линии, все още бели и лепкави от дървесния сок.