Харлан Коубън - Не казвай на никого

Не можех да спра да клатя глава.

— Обади ми се. Плачеше. Веднага дойдох у вас. Когато стигнах… — Хойт замълча за миг, за да си поеме дъх, — той вече беше мъртъв. Елизабет държеше онзи пистолет. Искаше да се обадя в полицията. Разубедих я. Самоотбрана или не, Грифин Скоуп щеше да я убие по възможно най-жестокия начин. Казах й да ми даде няколко часа. Тя се колебаеше, но накрая се съгласи.

— И ти си преместил трупа.

Тъст ми кимна.

— Знаех за Гонзалес. Неспасяем гангстер. Типовете като него са ми пределно ясни. Вече му се беше разминало за едно убийство. На кого друг да прехвърля вината?

Картината ставаше все по-пълна.

— Обаче Елизабет не го е допуснала.

— Не го бях предвидил — призна Хойт. — Тя чу по новините за ареста и реши да му осигури алиби. За да спаси Гонзалес от… — саркастичен знак — „ужасна несправедливост“. — Той поклати глава. — Беше безсмислено. Ако просто беше оставила оня боклук да понесе удара, всичко отдавна щеше да е свършило.

— Хората на Скоуп са открили, че му е осигурила алибито.

— Изтече вътрешна информация, да. Тогава започнаха да пращат хората си наоколо и откриха, че се е ровила в бизнеса на Брандън. Останалото беше очевидно.

— Значи онази нощ на езерото са искали да й отмъстят — казах аз.

Хойт се замисли.

— Отчасти, да. Но също се опитваха да скрият истината за Брандън Скоуп. Той беше мъртъв герой. Запазването на репутацията му значеше много за баща му.

И за сестра ми, помислих си аз.

— Все още не разбирам защо е пазила онези неща в сейф.

— Доказателства — отвърна Хойт.

— За какво?

— Че е убила Брандън Скоуп. И че го е направила в самоотбрана. Каквото и да се случеше, Елизабет не искаше някой друг да бъде обвинен вместо нея. Наивно, не смяташ ли?

Не смятах. Седях на кушетката и оставях истината да попие в мозъка ми. Безуспешно. Поне засега. Защото това не бе цялата истина. Знаех го по-добре от всеки друг. Погледнах тъст си, увисналата му кожа, оредяващата коса, омекващия корем, все още внушителното, но западащо телосложение. Мислеше си, че знае точно какво се е случило с дъщеря му. Ала си нямаше и представа колко много греши.

Чух гръмотевица. По прозорците зачукаха капки дъжд като детски юмручета.

— Можеше да ми кажеш.

Той поклати глава, този път влагайки повече съдържание в жеста.

— И какво щеше да направиш, Бек? Да избягаш заедно с нея ли? Те щяха да открият истината и да убият всички ни. Следяха те. И продължават да те следят. Не казахме на никого. Дори на майката на Елизабет. И ако ти трябва доказателство, че сме постъпили правилно, само се огледай наоколо. Минали са осем години. Тя само ти е пратила няколко анонимни имейла. А виж какво стана.

Затръшна се автомобилна врата. Хойт се хвърли към прозореца като тигър и отново надзърна навън.

— Същата кола, която те докара. Вътре има двама чернокожи.

— Идват за мен.

— Сигурен ли си, че не са хора на Скоуп?

— Абсолютно. — Като по даден знак мобифонът ми иззвъня. Отговорих.

— Всичко наред ли е? — попита Тайрис.

— Да.

— Излез навън.

— Защо?

— Имаш ли вяра на онова ченге?

— Не съм сигурен.

— Излез навън.

Казах на Хойт, че трябва да си вървя. Изглеждаше прекалено изчерпан, за да го интересува. Бързо се запътих към вратата. Тайрис и Брутъс ме чакаха. Дъждът бе поотслабнал, ала очевидно никого не го беше грижа.

— Търсят те по телефона. Застани ей там.

— Защо?

— Лично е — отвърна Тайрис. — Не искам да слушам.

— Имам ти доверие.

— Просто го направи.

Отдалечих се. Щората зад мен лекичко се повдигна. Хойт надничаше. Отново погледнах Тайрис. Той ми даде знак да вдигна мобифона към ухото си. Подчиних се. Тишина. После Тайрис каза:

— Линията е чиста, давай.

В следващия миг чух гласа на Шона.

— Видях я.

Останах напълно неподвижен.

— Каза довечера да я чакаш в „Делфина“.

Разбрах. Връзката прекъсна. Върнах се при Тайрис.

— Трябва да отида на едно място сам. Там не могат да ме проследят.

Той погледна Брутъс.

— Качвай се — каза Тайрис.

Брутъс шофираше като луд. Влизаше в обратното движение по еднопосочни улици. Правеше внезапни завои. От дясното платно пресичаше, без да изчаква никого и завиваше наляво на червен светофар. Още малко и щяхме да поставим световен рекорд.

От Метро парк в Айслнн имаше влак за Порт Джарвис, който тръгваше след двадесет минути. Когато ме оставиха там, Брутъс не слезе от колата. Тайрис ме изпрати до билетното гише.