Харлан Коубън - Не казвай на никого

Той отпи голяма глътка.

Мълчах.

— Искам да се върнеш в оная нощ и да се поставиш на наше място. — Хойт се наведе към мен в опит да ме убеди. — На черния път лежат двама мъртъвци. Един от най-могъщите хора в света ги е пратил да те убият. Той не изпитва угризения да очиства невинни жертви, за да се добере до теб. Какво можеш да направиш? Да речем, че бяхме решили да отидем в полицията. Какво щяхме да им кажем? Човек като Скоуп не оставя улики — и даже да оставяше, той подкупва повече ченгета и съдии, отколкото са космите по главата ми. Щяхме да сме мъртви. Та те питам, Бек. Ти си там. На земята има два трупа. Знаеш, че с това няма да се приключи. Какво ще направиш?

Приех въпроса за реторичен.

— Затова изложих тези факти на Елизабет, също както ги изложих и на теб. Казах й, че Скоуп ще ни очисти, за да се добере до нея. Ако тя избягаше, ако се скриеше, Скоуп щеше да ни измъчва, докато я издадем. Или да хване жена ми. Или сестра ти. Щеше да направи всичко, за да намери и убие Елизабет. — Той още повече се наведе към мен. — Сега разбираш ли? Разбираш ли какъв е единственият отговор?

Кимнах, защото изведнъж всичко стана прозрачно.

— Трябвало е да ги накараш да помислят, че е мъртва.

Хойт се усмихна. Отново ме полазиха тръпки.

— Имах малко спестени пари. Брат ми Кен имаше повече. Имахме и връзки. Скрихме Елизабет. Изведохме я от страната. Тя си подстрига косата, научи се да се дегизира, но това май че беше прекалено. Всъщност никой не я търсеше. През последните осем години обикаля из страни от Третия свят, работи в Червения кръст, УНИЦЕФ и всяка друга организация, в която успее да се уреди.

Зачаках. Той не ми казваше още много неща, ала аз мълчах. Оставих смисъла на думите му да проникне в мен и да ме разтърси до мозъка на костите ми. Елизабет. Жива. Беше дишала и работила… Не можех да го проумея — един от онези непонятни математически проблеми, които карат компютъра да блокира.

— Сигурно се чудиш за трупа в моргата.

Позволих си да кимна.

— Всъщност беше съвсем просто. Постоянно имаме неидентифицирани трупове. Пазят ги в патологията, докато на някого не му омръзне от тях. После ги погребваме в гробището за бездомници на Рузвелт Айлънд. Просто изчаках да се появи следващата бяла жена, която поне малко да прилича на Елизабет. Отне повече време, отколкото предполагах. Момичето сигурно беше избягала проститутка, убита от сводника си, но разбира се, никога нямаше да научим със сигурност. Освен това не можехме да оставим следствието открито. Трябваше ни изкупителна жертва, Бек. За да приключим случая. Избрахме Келъртън. Знаеше се, че той жигосва жертвите си с буквата „К“. Затова жигосахме трупа. Оставаше само проблемът с разпознаването. Обмислихме идеята да я обгорим до неузнаваемост, но това щеше да означава анализ на зъбите и така нататък. Затова рискувахме. Цветът на косата отговаряше. Тенът на кожата и възрастта също. Изхвърлихме трупа край град с малка морга. Лично се обадихме в полицията. Анонимно, естествено. Погрижихме се да пристигнем в моргата едновременно с трупа. После само трябваше да изиграя сълзливо разпознаване. Така се идентифицират повечето жертви. От роднини. Кен ми помогна. Кой можеше да се усъмни? Бащата и чичото на жертвата нямаше да излъжат, нали?

— Поел си страшен риск — отбелязах аз.

— Нима имахме друг избор?

— Трябвало е да има и други начини.

Той се наведе още по-близо. Усетих дъха му. Около очите му се бяха врязали дълбоки бръчки.

— Върни се на оня черен път при двата трупа, Бек. По дяволите, седиш си тук и си позволяваш да философстваш. Какво трябваше да направим, я ми кажи?

Не можех да му отговоря.

— Имаше и други проблеми — прибави Хойт и се поотдръпна назад. — Изобщо не бяхме сигурни, че хората на Скоуп ще повярват на тази история. За наше щастие след убийството ония две отрепки трябваше да напуснат страната. В тях открихме самолетни билети за Буенос Айрес. И двамата бяха скитници, несигурни типове. Всичко това ни помогна. Хората на Скоуп повярваха, но продължиха да ни държат под око — не че я смятаха за жива, но се страхуваха да не ни е дала нещо уличаващо.

— Уличаващо за кого?

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— Твоята къща, телефона ти, може би и службата ти. През последните осем години постоянно те следяха. Мен също.

Това обясняваше предпазливите имейли. Оставих очите си да заблуждаят из стаята.

— Вчера претърсих навсякъде — каза Хойт. — Къщата е чиста.

Той замълча за няколко секунди и аз го попитах: