Харлан Коубън - Не казвай на никого

— Искаш да избягам и да не се връщам — каза той.

— Точно така.

— Може би трябва да постъпиш по същия начин.

Протегнах му ръка. Тайрис не й обърна внимание и ме прегърна.

— Благодаря ти — промълвих аз.

Той ме пусна, размърда рамене, така че набръчканото му яке да се плъзне надолу, и нагласи очилата си.

— Пак заповядай. — После се обърна и се запъти към колата.

Влакът пристигна и замина по разписание. Намерих си място и уморено седнах. Опитах се да прогоня всички черни мисли. Не успях. Озърнах се наоколо. Нямаше почти никакви други пътници. Две студентки с претъркани раници си приказваха на език, изпъстрен с „такова“ и „значи“. На една от седалките някой беше оставил вестник и по-конкретно градски таблоид.

Преместих се и го вдигнах. На заветната първа страница имаше репортаж за млада проститутка, арестувана за кражба от магазин. Запрелиствах страниците с надеждата да прочета комиксите или спорта — каквото и да е, стига да ме разсее. Ала очите ми попаднаха на… е, на моя снимка. Издирваният беглец. Поразително: на тъмната фотография изглеждах направо зловещо, като арабски терорист.

И тогава видях. И светът ми, вече излязъл от релси, отново се разтърси.

Не четях статията. Очите ми просто блуждаеха по страницата. Но видях имената. За пръв път. Имената на мъжете, открити край езерото. Едното ми беше познато.

Мелвин Бартола.

Невъзможно.

Захвърлих вестника и се затичах, като отварях плъзгащите се врати, докато след два вагона открих кондуктор.

— Коя е следващата гара? — попитах аз.

— Риджмон Ню Джърси.

— Близо до гарата има ли библиотека?

— Нямам представа.

Въпреки това слязох там.

Ерик У сви пръсти и с мощен натиск отвори вратата.

Не му трябваше много време, за да открие двамата чернокожи, които бяха помогнали на доктор Бек да избяга. Лари Гандъл имаше приятели в полицейското управление. Кореецът им ги описа и те му дадоха книгите със съответните снимки. След няколко часа У забеляза лицето на мутрата на име Брутъс Корнуол. С няколко телефонни обаждания научиха, че Брутъс работи за наркопласьор на име Тайрис Бартън.

Просто.

Веригата се скъса. Вратата се отвори и бравата се блъсна в стената. Латиша сепнато вдигна глава. Понечи да извика, ала У я изпревари. Той притисна устата й с длан и доближи устни към ухото й. След него влезе друг мъж, когото беше наел Гандъл.

— Шшт — почти нежно каза кореецът.

Ти Джей си играеше на пода с колички. Шумът го накара да наклони глава.

— Мамо? — попита детето.

Ерик У му се усмихна. Той пусна Латиша и коленичи на пода. Тя се опита да му попречи, ала другият мъж я задържа. Кореецът постави огромната си длан върху главичката на момченцето, погали го и се обърна към Латиша.

— Знаеш ли как да открия Тайрис? — попита той.

Слязох от влака и взех такси до агенцията за автомобили под наем. Служителят ме упъти към библиотеката. Стигнах за около три минути. Риджмонтската библиотека беше модерна тухлена сграда с френски прозорци, букови лавици, балкони, купички и кафене. На информационното гише на втория етаж седеше нацупена библиотекарка. Попитах я дали може да използвам Интернет.

— Имате ли документ за самоличност?

Имах. Тя го погледна.

— Трябва да сте жител на областта.

— Моля ви, много е важно.

Очаквах да ми откаже, но жената омекна.

— Колко време смятате, че ще ви трябва?

— Не повече от няколко минути.

— Онзи компютър там — посочи зад мен тя — е експресният ни терминал. Всеки може да го използва за десет минути.

Благодарих й и бързо седнах пред монитора. „Яху“ откри сайта на „Ню Джърси Джърнъл“, най-големият вестник в областите Бъргън и Пасифик. Знаех точно коя дата ми трябва. Дванадесети януари преди дванадесет години. Намерих търсачката и въведох информацията.

Имаха архив само за шест години.

По дяволите.

Върнах се при библиотекарката.

— Трябва ми една статия в „Ню Джърси Джърнъл“ отпреди дванайсет години.

— Няма ли я в уебархива им?

Поклатих глава.

— Микрофилмите — каза тя и се надигна, като се опря отстрани на стола си. — От кой месец?

— Януари.

Библиотекарката беше едра жена и имаше тежка походка. Откри филма в съответната кантонерка и ми помогна да го заредя в апарата. Седнах.

— Успех — пожела ми тя.

Поиграх си с копчето и микрофилмът се завъртя. Спирах на всеки няколко секунди, за да видя докъде съм стигнал. За по-малко от две минути намерих нужната дата. Статията беше на трета страница.