Харлан Коубън - Не казвай на никого

Веднага щом зърнах заглавието, в гърлото ми заседна буца.

Понякога наистина чувам писък на гуми, макар че спях в леглото си на много километри от мястото, където се бе случило. Все още ме боли, може би не толкова много, колкото в нощта, в която изгубих Елизабет, но това бе първият ми сблъсък със смъртта и трагедията и човек никога не го забравя. След дванадесет години все още си спомням всяка подробност от онази нощ, макар че я виждам като в мъгла — позвъняването на вратата преди разсъмване, тържествените лица на полицаите на прага, Хойт, застанал с тях, меките им, внимателни думи, нашия ужас, бавното осъзнаване, измъченото лице на Линда, собствените ми сълзи, опита на майка ми да ме успокои, да ме накара да престана да плача, загубата на вече и без това разклатения й разсъдък, укорите, че съм се държал като бебе, твърденията й, че всичко било наред, внезапното й удивление от едрите ми сълзи, прекалено едри според нея, толкова едри, че били на дете, не на възрастен, гнева й от това, че не спирам, крясъците й да престана да плача, докато се намесиха Линда и Хойт и някой й даде успокоително, не за пръв и последен път. Споменът внезапно ме изпълни. После прочетох статията и усетих, че ударът ме отклонява в съвсем друга посока:

„Автомобил пада в дере.

Един загинал, причината неизвестна

Снощи в около 03:00 форд «Таурус», шофиран от Стивън Бек, жител на Грийн Ривър, Ню Джърси, падна от моста в Мауа, недалеч от границата с щата Ню Йорк. Пътят бил хлъзгав, валял сняг, но властите още не са съобщили причините за инцидента. Единственият свидетел, Мелвин Бартола, шофьор на камион от Шайен, Уайоминг…“

Престанах да чета. Самоубийство или злополука, бяха се чудили хората. Сега знаех, че не е вярно нито едното, нито другото.

— К’во има? — попита Брутъс.

— Не знам, пич. — Тайрис се замисли и прибави: — Не искам да се връщам.

Брутъс не отговори. Тайрис крадешком погледна стария си приятел. Познаваха се от трети клас. Още навремето Брутъс си бе мълчалив. Сигурно защото прекалено много го тормозеха и в училище, и вкъщи, докато установи, че единственият начин да оцелее, е да стане най-гадното копеле в квартала. От единадесетгодишна възраст носеше пистолет в училище. За пръв път уби на четиринадесет.

— Не ти ли писна, Брутъс?

Приятелят му сви рамене.

— Това ни е работата.

Истината беше пред тях, тежка, непоклатима, безмилостна. Мобифонът на Тайрис иззвъня. Той отговори.

— Здравей, Тайрис.

Не познаваше този странен глас.

— Кой е?

— Вчера се запознахме. В един бял бус.

Кръвта му се вледени. Брус Ли, помисли си той. По дяволите…

— К’во искаш?

— Тук има някой, който иска да те чуе.

Кратко мълчание. После се разнесе гласът на Ти Джей.

— Тате?

Тайрис рязко смъкна очилата си. Тялото му се вцепени.

— Ти Джей? Добре ли си?

Но на телефона отново бе Ерик У.

— Търся доктор Бек, Тайрис. С Ти Джей се надяваме, че ще ми помогнеш да го открия.

— Не знам къде е.

— О, жалко.

— Кълна се в Господ, не знам.

— Разбирам — отвърна У. После: — Би ли почакал малко, Тайрис? Искам да чуеш нещо.

Духаше вятър, дърветата танцуваха, лилаво-оранжевите багри на залеза започваха да избледняват. Със страх осъзнах, че вечерният въздух е точно както преди осем години, когато за последен път бях идвал в светите земи.

Зачудих се дали хората на Грифин Скоуп са се сетили да държат под око езерото Чармейн. Всъщност нямаше значение. Елизабет бе прекалено умна, за да се подведе. По-рано споменах, че преди дядо да купи имота, там беше имало летен лагер. Тайната дума, която ми предаде Шона, „Делфин“, бе името на една от хижите, онази, в която бяха спали най-големите деца, най-навътре в гората, при която рядко смеехме да ходим.

Взетата под наем кола влезе през някогашния служебен вход на лагера, макар че той вече не съществуваше. Високата трева го скриваше от главния път, също като входа на Пещерата на прилепите. За всеки случай го бяхме преградили с верига и надпис „Частна собственост“. Веригата и табелата все още бяха там, ала годините на забрава си личаха. Спрях автомобила, откачих веригата и я увих около дървото.

Отново седнах зад волана и потеглих нагоре към столовата на стария лагер. От нея не беше останало почти нищо. Все още се виждаха ръждясалите преобърнати останки от печки. По земята бяха пръснати няколко тенджери и тигани, но през годините повечето бяха потънали в пръстта. Слязох и усетих сладкия аромат на зеленина. Опитвах се да не мисля за баща си, но на поляната, когато зърнах езерото, когато видях искрящата по повърхността сребърна луна, отново чух стария призрак и този път се зачудих дали не вика за мъст.