Харлан Коубън - Не казвай на никого

— Какво искаш, Бек? — с надебелял от алкохола език попита той.

Бавно се отпуснах назад.

— Кажи на Грифин Скоуп да пусне момчето.

— Не знам за какво говориш — без каквато и да е убедителност отвърна Хойт.

— Корупция. Сам си избери присъдата, Хойт. Знам истината.

— Нищо не знаеш.

— Онази нощ на езерото. Когато си помогнал да убедят Елизабет да не отива в полицията.

— Вече приказвахме за това.

— Но сега съм любопитен, Хойт. От какво всъщност се страхуваше, че ще я убият или че ще арестуват и теб?

Той мудно ме погледна.

— Тя щеше да е мъртва, ако не я бях убедил да избяга.

— Не се съмнявам — отвърнах аз. — Но ти все пак си имал късмет, Хойт — с един куршум си ударил два заека. Спасил си й живота и не си влязъл в затвора.

— И защо да влизам в затвора?

— Отричаш ли, че Скоуп ти е плащал?

Той сви рамене.

— Да не мислиш, че само аз взимах парите им?

— Не.

— Тогава защо да се страхувам повече от другите ченгета?

— Заради онова, което си извършил.

Хойт пресуши чашата си, огледа се наоколо за бутилката и си наля още.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш ли какво е търсила Елизабет?

— Доказателства за незаконната дейност на Брандън Скоуп — отвърна той. — Проституция. Малолетни момичета. Дрога. Брандън се правеше на кофти пич.

— И още какво? — попитах аз, като се опитвах да престана да треперя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше продължила да рови, може би щеше да се натъкне на едно по-тежко престъпление. — Дълбоко си поех дъх. — Прав ли съм, Хойт?

Думите ми накараха лицето му да помръкне. Тъст ми се обърна и погледна през предното стъкло.

— Убийство — прибавих аз.

Опитах се да проследя погледа му, но виждах само грижливо закачените на стената инструменти. Отвертките с техните жълто-черни дръжки бяха подредени по големина. До тях имаше три гаечни ключа и чук.

— Елизабет не е била първата, която е искала да разкрие Брандън Скоуп. — Замълчах и зачаках да ме погледне. Това отне известно време, но накрая Хойт отново се обърна към мен. И го видях в очите му. Той не мигаше, не се опитваше да го скрие. И знаеше, че го виждам.

— Ти ли уби баща ми, Хойт?

Той отпи голяма глътка уиски, задържа я в устата си, после тежко преглътна. Няколко капки пръснаха по лицето му. Хойт не си направи труда да ги избърше.

— Още по-лошо. — Той затвори очи. — Предадох го.

В гърдите ми кипна гняв, но гласът ми остана изненадващо спокоен.

— Защо?

— Стига, Дейвид. Вече трябва да си разбрал.

Обзе ме нов пристъп на ярост.

— Баща ми работеше при Брандън Скоуп — започнах аз.

— Нещо повече — прекъсна ме Хойт. — Грифин Скоуп нае баща ти да го наставлява. Работеха заедно.

— Като двамата с Елизабет.

— Да.

— И докато е работил с него, баща ми е открил какво чудовище всъщност е Брандън. Прав ли съм?

Той просто отпи от чашата си.

— Не е знаел какво да направи — продължих аз. — Страхувал се е да каже, но не е можел да го остави просто така. Измъчвали са го угризения. Затова се затвори в себе си през месеците преди смъртта си. — Замълчах и си представих баща си, уплашен, сам, без никой, към когото да се обърне. Защо не го бях видял? Защо не бях забелязал болката му? Защо не му бях протегнал ръка? Защо не бях направил нещо, за да му помогна?

Погледнах Хойт. В джоба си носех пистолет. Щеше да е съвсем просто. Трябваше само да извадя оръжието и да натисна спусъка. Бам. Готово. Но от собствен опит знаех, че това няма да реши абсолютно нищо. Всъщност, тъкмо обратното.

— Продължавай — каза той.

— По някое време татко е решил да каже на свой приятел. Но не на когото и да е. На полицай, полицай, работещ в града, в който са били извършени престъпленията. — Кръвта ми кипна и отново заплаши да изригне. — На теб, Хойт.

Нещо в лицето му се промени.

— Дотук прав ли съм?

— Да.

— И ти си казал на Скоуп, нали?

Той кимна.

— Мислех, че ще го прехвърлят или нещо подобно. Че ще го отдалечат от Брандън. Изобщо не подозирах… — Хойт сбърчи лице — очевидно не можеше да понася самооправданията си. — Как се досети?

— Първо от името Мелвин Бартола. Той е бил свидетел на предполагаемата злополука, при която е загинал баща ми, но разбира се, също е работил при Скоуп. — Пред очите ми се появи усмивката на татко. Свих юмруци. — И после ти ме излъга, че си ми спасил живота — продължих аз. — След като си застрелял Бартола и Улф, наистина си се върнал при езерото. Но не, за да ме спасиш. Не си забелязал движение и си решил, че съм мъртъв.