Харлан Коубън - Не казвай на никого

— Реших, че си мъртъв — повтори той. — Но не исках да умреш.

— Въпрос на тълкуване.

— Изобщо не исках да пострадаш.

— Но не беше и съкрушен. Върнал си се в колата и си казал на Елизабет, че съм се удавил.

— Просто се опитвах да я убедя да изчезне — отвърна Хойт. — И това помогна.

— Трябва да си се изненадал, когато си научил, че съм жив.

— По-скоро бях смаян. Между другото, как се спаси?

— Няма значение.

Сякаш изтощен, той се отпусна назад.

— Може би. — Изражението му отново се промени. — Е, още какво искаш да знаеш?

— Значи не отричаш нищо, така ли?

— Не.

— И си познавал Мелвин Бартола, нали?

— Да.

— Бартола те е предупредил какво се готви срещу Елизабет — казах аз. — Не мога да разбера точно какво се е случило. Може все пак да е имал съвест. Може да не е искал тя да умре.

— Бартола да е имал съвест!? — подсмихна се той. — Моля ти се. Той беше отрепка. Дойде при мен, защото смяташе, че може да пие вода от два извора. Да изкяри и от Скоуп, и от мен. Казах му, че ако ми помогне да инсценираме смъртта на Елизабет, ще му дам още толкова и ще уредя да напусне страната.

Кимнах. Вече ми бе ясно.

— Значи затова Бартола и Улф са казали на хората на Скоуп, че след убийството ще се скрият. Чудех се защо изчезването им не е породило съмнения.

— Точно така.

— И какво се случи? Предаде ли ги?

— Хора като Бартола и Улф… Тяхната дума не струва нищо. Знаех, че колкото и да им платя, те ще дойдат да искат още. Щеше да им писне да живеят другаде или да се напият и да се раздрънкат в някой бар. През целия си живот съм си имал работа с такива боклуци.

— Затова си ги убил.

— Да — без капчица съжаление потвърди той.

Вече знаех всичко. Оставаше само да разбера какъв ще е краят.

— Те са хванали едно момченце — казах му аз. — Обещах да се предам, ако го пуснат. Обади им се. Помогни да направим размяната.

— Те вече не ми вярват.

— Отдавна работиш за Скоуп. Измисли нещо.

Хойт се напрегна. Отново погледна към инструментите и аз се зачудих какво вижда. После бавно вдигна пистолета и го насочи към лицето ми.

— Струва ми се, че ми хрумна нещо.

Не мигнах.

— Отвори вратата на гаража, Хойт.

Той не помръдна.

Пресегнах се през него към сенника и натиснах дистанционното управление на гаража. Вратата забръмча. Хойт я проследи с поглед, докато се вдигаше. Там неподвижно стоеше Елизабет и втренчено гледаше баща си.

Той потръпна.

— Хойт? — повиках го аз.

Главата му рязко се завъртя към мен. Той с една ръка ме сграбчи за косата и притисна дулото на пистолета към слепоочието ми.

— Кажи й да се махне оттам.

Мълчах.

— Направи го или ще умреш.

— Няма да посмееш. Не и пред нея.

Хойт се наведе към мен.

— Просто го направи, по дяволите. — Това по-скоро бе настойчива молба, отколкото заплашителна заповед.

Погледнах го и усетих нещо странно да пробягва в мен. Той завъртя ключа. Дадох знак на Елизабет да се отдръпне. Тя се поколеба, но накрая отстъпи настрани. Баща й изчака, докато пътят се освободи и настъпи газта. Бясно профучахме покрай нея. Докато се отдалечавахме, аз се обърнах и видях как Елизабет се смалява и изчезва.

Отново.

Отпуснах се назад и се зачудих дали някога пак ще я видя. Преди се бях преструвал на самоуверен, ала знаех каква е опасността. Тя се беше опитала да ме разубеди. Обясних й, че трябва да го направя. Този път аз щях да съм защитникът. На Елизабет не й харесваше, ала разбираше.

През последните няколко дни бях научил, че е жива. Дали бях готов да дам живота си за това? Без колебание. Съзнавах го. Докато пътувах с човека, който бе убил баща ми, ме обзе странно спокойствие. Най-после се избавих от угризенията, които толкова време ми бяха тежали. Сега знаех какво трябва да направя, какво трябва да жертвам, и се питах дали изобщо имам някакъв избор, дали е било писано да свърши така.

Обърнах се към Хойт.

— Елизабет не е убила Брандън Скоуп…

— Знам — прекъсна ме той и каза нещо, което ме разтърси до мозъка на костите: — Аз го убих.

Вцепених се.

— Брандън преби Елизабет — бързо продължи тъст ми. — Щеше да я убие. Затова го застрелях, когато дойде у вас. После прехвърлих вината върху Гонзалес, както вече ти обясних. Елизабет знаеше какво съм извършил. Не искаше да пострада невинен човек. Затова му осигури алиби. Хората на Скоуп научиха и това събуди съмненията им. Когато заподозряха, че Елизабет е убила Брандън… — Вперил очи в пътя, Хойт замълча за миг, сякаш за да призове нещо от самото дъно на душата си. — Бог да ми е на помощ, аз им позволих.