Харлан Коубън - Не казвай на никого

Подадох му мобифона.

— Обади се.

Той го направи. Обади се на Лари Гандъл. През годините на няколко пъти го бях срещал. Бащите ни бяха съученици.

— Бек е при мен — каза му Хойт. — Ще ви чакаме при конюшните, обаче трябва да пуснете детето.

Лари Гандъл отговори нещо, което не чух.

— Ще дойдем веднага щом се уверим, че малкият е в безопасност — продължи тъст ми. — И кажи на Грифин, че имам каквото иска. Можем да приключим тая история, без да пострадам аз или семейството ми.

Гандъл затвори. Хойт ми върна мобифона.

— Аз от твоето семейство ли съм, Хойт?

Той отново насочи пистолета към главата ми.

— Бавно извади глока, Бек. С два пръста.

Подчиних се. Той натисна бутона и спусна електрическия прозорец.

— Хвърли го навън.

Поколебах се. Хойт притисна дулото към окото ми. Хвърлих пистолета през прозореца. Не го чух да пада.

Продължихме, без да разговаряме, в очакване на телефона да иззвъни. Отговорих аз.

— Ти Джей е добре — тихо каза Тайрис.

Облекчено затворих.

— Къде ме водиш, Хойт?

— Знаеш къде.

— Грифин Скоуп ще ни убие и двамата.

— Няма — без да престава да се цели в мен, възрази Хойт. — Не двамата.

Отбихме от магистралата. Броят на уличните лампи постепенно намаляваше и накрая единственото осветление идваше от автомобилните фарове. Хойт се пресегна към задната седалка и взе светлокафяв плик.

— Тук е, Бек. Всичко.

— Какво е това?

— Уликите на баща ти срещу Брандън. И на Елизабет.

За миг се озадачих. Той бе разполагал с тях през цялото време. После се зачудих. Колата. Защо беше седял в колата?

— Къде са копията? — попитах аз.

Хойт се ухили.

— Няма. Всичко е тук.

— Все още не разбирам.

— Ще разбереш, Дейвид. Съжалявам, обаче сега ти си моята изкупителна жертва. Няма друг начин.

— Скоуп няма да ти повярва.

— О, ще ми повярва. Ти сам каза — от много отдавна работя за него. Знам какво иска да чуе. Тази нощ всичко ще свърши.

— С моята смърт ли? — попитах аз.

Той не отговори.

— Какво ще обясниш на Елизабет?

— Тя може да ме намрази. Но поне ще е жива.

Пред нас видях задния портал на имението. Край на играта, помислих си. Униформеният пазач ни махна да влезем. Хойт продължаваше да се цели в мен. Потеглихме по отбивката, после без предупреждение той удари спирачки.

И се обърна към мен.

— Носиш ли подслушвателно устройство, Бек?

— Какво? Не.

— Глупости, дай да видя. — Той протегна ръка към гърдите ми. Отдръпнах се. Хойт вдигна пистолета по-високо, наведе се към мен и започна да ме претърсва. После се отпусна назад. — Имаш късмет — презрително каза той.

Продължихме. Въпреки мрака човек можеше да придобие представа за буйната зеленина наоколо. Дърветата се очертаваха на фона на луната и леко се поклащаха, макар че сякаш нямаше вятър. В далечината видях светлинки. Хойт се насочи към тях. Избелял сив надпис ни съобщи, че сме пристигнали в конюшните „Фрийдъм Трейлс“. Паркирахме отляво. Погледнах през прозореца. Не знам много за отглеждането на коне, ала този комплекс бе внушителен. Главната сграда приличаше на хангар и беше достатъчно голяма, за да побере десетина тенискорта. Самите конюшни бяха с V-образна форма и се простираха докъдето ми стигаха очите. В центъра на комплекса бликаше фонтан. Имаше и хиподрум.

Очакваха ни.

— Слизай — заповяда Хойт.

Подчиних се. Звукът от затръшването на вратата отекна в неподвижния въздух. Тъст ми заобиколи от моята страна и притисна дулото към кръста ми. Миризмата ми навя спомени за училищните ни селскостопански практики. Но когато видях четиримата мъже пред мен, двама от които познавах, образите от миналото отлетяха.

Другите двама, които никога не бях срещал, носеха някакви полуавтоматични пушки. И се целеха в нас. Като че ли вече бях започнал да свиквам с оръжия, насочени към мен. Единият от мъжете стоеше най-отдясно до входа на конюшнята. Другите се бяха облегнали на колата, спряла отляво.

Двамата, които познавах, бяха точно под една лампа. Лари Гандъл. И Грифин Скоуп. Хойт ме сръга с пистолета. Докато се приближавахме, видях, че вратата на голямата сграда се отваря.

Навън излезе Ерик У.

Сърцето ми започна да се блъска в гръдния ми кош. Дишането ми силно кънтеше в ушите ми. Краката ми изтръпнаха. Може и да не се плашех от оръжие, ала тялото ми помнеше пръстите на У. Неволно забавих крачка. Азиатецът не ми обърна внимание. Той отиде право при Грифин Скоуп и му подаде нещо.