Харлан Коубън - Не казвай на никого

— Защо Елизабет е решила да се върне?

— Защото е глупачка — отвърна тъст ми и за пръв път долових гняв в гласа му. Дадох му време да се успокои. Червените петна по лицето му избледняха. — Двата трупа, които заровихме — тихо каза Хойт.

— Какво?

— Елизабет следяла новините по Интернет. Когато прочела, че са ги открили, също като мен решила, че хората на Скоуп може да разберат истината.

— Че е жива ли?

— Да.

— Но ако е била в чужбина, пак щяха адски трудно да я намерят.

— Така й казах и аз. Обаче тя твърдеше, че това нямало да ги спре. Щели да хванат мен. Или майка й. Или теб. Но… — Той пак замълча за миг и сведе глава. — Не знам дали е важно.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога ми се струва, че е искала да се случи така. — Хойт започна да върти чашата си и да подрънква с леда. — Че е искала да се върне при теб, Дейвид. Мисля, че труповете са били само повод.

Отново зачаках. Той продължи да пие. И пак погледна през прозореца.

— Твой ред е — каза Хойт.

— Моля?

— Сега ти ще ми отговориш на някои въпроси. Например как Елизабет се свърза с теб. Как успя да избягаш от полицията. Къде е тя според теб.

Поколебах се, ала не много. Имах ли някакъв избор?

— Елизабет ми прати анонимни имейли. С тайни думи, които можех да разбера само аз.

— Какви тайни думи?

— Свързани с неща от нашето минало.

Той кимна.

— Знаела е, че може да те следят.

— Да. — Размърдах се на мястото си. — Какво знаеш за служителите на Грифин Скоуп? — попитах аз.

Хойт се смути.

— За служителите на Скоуп ли?

— При него работи ли един мускулест азиатец?

И малкото останал цвят на лицето му изтече като през отворена рана. После ужасено ме погледна, сякаш му се искаше да се прекръсти.

— Ерик У — прошепна той.

— Вчера се натъкнах на господин У.

— Невъзможно.

— Защо?

— Защото нямаше да си жив.

— Извадих късмет. — Разказах му историята.

Тъст ми още малко и щеше да се разплаче.

— Ако У я е открил, ако се е добрал до нея, преди да те пипне… — Той затвори очи в опит да прогони страшния образ.

— Не е.

— Откъде знаеш?

— У питаше защо съм бил в парка. Ако я беше хванал, щеше ли да си прави труда?

Хойт бавно кимна, пресуши чашата си и си наля нова.

— Но вече знаят, че е жива — каза той. — Това значи, че ще дойдат за нас.

— Тогава ще отвърнем на удара — с фалшива храброст отвърнах аз.

— Не си ме слушал внимателно. Митичният звяр става все по-могъщ.

— Но накрая героят винаги го побеждава.

Той презрително се засмя. Основателно, бих могъл да прибавя. Не го изпусках от очи. Големият часовник удари на кръгъл час. Замислих се.

— Трябва да ми разкажеш останалото.

— Без значение е.

— Свързано е с убийството на Брандън Скоуп, нали?

Той неубедително поклати глава.

— Знам, че Елизабет е осигурила алиби на Хелио Гонзалес.

— Това няма значение, Бек. Повярвай ми.

— Вече веднъж ти повярвах.

Хойт отново отпи от бърбъна си.

— Елизабет е държала сейф на името на Сара Гуудхарт — казах аз. — Там са открили онези снимки.

— Знам — отвърна той. — Онази нощ бързахме. Не знаех, че вече им е дала ключа. Изпразнихме джобовете им, но забравих да проверя в обувките им. Обаче не трябваше да има значение. Нямах намерение да ги открият.

— В сейфа не са били само снимките — продължих аз.

Хойт внимателно остави чашата си.

— Там е бил и старият пистолет на баща ми. Трийсет и осем калибровият. Спомняш ли си го?

Тъст ми се извърна и гласът му внезапно прозвуча странно тихо.

— „Смит и Уесън“. Аз му помогнах да го избере.

Пак се разтреперих.

— Знаеш ли, че Брандън Скоуп е убит с него?

Той рязко стисна клепачи, като дете, което се опитва да пропъди кошмар.

— Кажи ми какво се случи, Хойт.

— Ти знаеш.

Не можех да овладея треперенето си.

— Въпреки това.

Всяка дума излизаше от устата му като удари по тялото.

— Елизабет застреля Брандън Скоуп.

Поклатих глава. Знаех, че не е вярно.

— Тя работеше заедно с него в онази благотворителна фондация. Беше само въпрос на време да се натъкне на истината. Че под прикритието на благотворителната дейност Брандън се прави на голям мафиот. Дрога, проститутки, не знам още какво.

— Изобщо не ми е казвала.

— Тя не каза на никого, Бек. Но Брандън я разкри. Преби я почти до смърт, за да я предупреди. Тогава не го знаех, разбира се. Тя ме излъга, че претърпяла автомобилна злополука.

— Елизабет не го е убила — повторих аз.

— Било е самоотбрана. След като не престанала да дълбае, Брандън влязъл у вас, този път с нож. Нападнал я… и тя го застреляла. Пълна самоотбрана.