Харлан Коубън - Не казвай на никого

Дали идването ми тук беше грешка?

Също не. Това съобщение бе пратено, преди да започне всичко — сякаш в друга епоха. Трябваше да взема решение. Трябваше да предприема някакви действия.

— Видя ли я? — попита той.

— Не.

— Къде е тя?

— Не знам.

Хойт ненадейно наклони глава. После ми даде знак с показалец до устните да пазя тишина. Той се изправи и се промъкна до прозореца. Всички щори бяха спуснати. Хойт надзърна навън.

Станах.

— Седни.

— Застреляй ме, Хойт.

Той ме погледна.

— Тя е в беда — казах аз.

— И ти мислиш, че можеш да й помогнеш ли? — презрително изсумтя тъст ми. — Онази нощ спасих живота и на двама ви. А ти какво направи?

Нещо в гърдите ми се сви.

— Събориха ме в безсъзнание.

— Аха.

— Ти… — Не можех да произнеса думите. — Ти си ни спасил, така ли?

— Седни.

— Ако знаеш къде е тя…

— Нямаше да водим този разговор — довърши Хойт.

Направих крачка към него. После още една. Той вдигна пистолета. Не спрях. Продължих напред, докато дулото опря в гърдите ми.

— Ще ми кажеш — настоях аз. — Или ме убий.

— Готов ли си да поемеш този риск?

Погледнах го право в очите и може би за пръв път през дългото ни познанство издържах на погледа му. Нещо премина помежду ни, макар че не съм сигурен какво. От негова страна може би примирение, не знам. Ала аз не отстъпих.

— Имаш ли представа колко много ми липсва дъщеря ти?

— Седни, Дейвид.

— Не и преди да…

— Ще ти кажа — прошепна той. — Седни.

Без да откъсвам поглед от него, заотстъпвах към кушетката. Отпуснах се на възглавницата. Той остави пистолета на малката масичка.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

— По-добре да пийнеш.

— Не сега.

Тъст ми сви рамене и отиде при евтиния подвижен бар, стар и раздрънкан. Чашите бяха в пълен безпорядък. Бях сигурен, че не за пръв път този ден напада запасите си от алкохол. Той бавно напълни чашата си. Искаше ми се да го накарам да побърза, но вече достатъчно го бях притиснал. Имаше нужда от малко време, за да си събере мислите, да ги подреди, да реши как да ги изложи. Бях го очаквал.

После хвана чашата си в две ръце и се пльосна на стола.

— Никога не съм те харесвал много. Не беше лично. Ти си от добро семейство. Баща ти беше прекрасен човек, а майка ти, е, и тя се опитваше. — Хойт прекара пръсти през косата си. — Но смятах, че връзката ти с дъщеря ми е… — Той вдигна поглед към тавана в търсене на точните думи. — … пречка за нейното развитие. Сега… е, сега съзнавам, че двамата сте имали невероятен късмет.

Температурата в стаята спадна с няколко градуса. Опитвах се да не мърдам, да дишам тихо, само да не го смущавам.

— Ще започна от нощта край езерото — каза Хойт. — Когато я хванаха.

— Кой я е хванал?

Той отново впери очи в бърбъна си.

— Не ме прекъсвай. Просто слушай.

Кимнах, ала Хойт не забеляза. Продължаваше да гледа надолу, буквално в търсене на отговори на дъното на чашата си.

— Знаеш кой я хвана. Или поне вече би трябвало да си разбрал. Двамата мъже, които бяха погребани там. — Погледът му внезапно се плъзна по стаята. Той грабна пистолета си, скочи и отново надзърна през прозореца. Щеше ми се да го попитам какво очаква да види навън, но не исках да нарушавам ритъма му.

— С брат ми стигнахме до езерото късно. Почти прекалено късно. Решихме да ги спрем по средата на черния път. Нали знаеш къде са ония два камъка?

Хойт се извърна от прозореца и отново ме погледна. Знаех двата камъка. Намираха се на малко над половин километър от Чармейн. Големи, кръгли, почти еднакви, разположени от двете страни на пътя. Носеха се всевъзможни легенди как са се озовали там.

— С Кен се скрихме зад тях. Когато се приближиха, стрелях и спуках една от гумите им. Двамата спряха да проверят. Когато слязоха от колата, аз ги застрелях в главата.

Той пак хвърли поглед през прозореца и се върна на стола си. Остави пистолета и за пореден път се зазяпа в чашата си. Държах си езика зад зъбите и чаках.

— Беше ги наел Грифин Скоуп — продължи Хойт. — Трябваше да разпитат Елизабет и след това да я убият. С Кен надушихме плана им и тръгнахме към езерото да им попречим. — Той вдигна ръка, сякаш за да спре въпроса ми, макар че не бях посмял да го задам. — Няма значение как и защо Грифин Скоуп искаше Елизабет да умре. Няма нужда да знаеш повече. И нямаше да се откаже само защото са били убити две от момчетата му. Там, откъдето идваха, имаше още много. Той е като ония митични зверове, на които за всяка отсечена глава им поникват по две нови. — Тъст ми вдигна очи към мен. — Не можеш да се бориш с такава сила, Бек.