Харлан Коубън - Не казвай на никого

Пак се замислих за дървото и онази първа целувка и в моя задушаващо тесен кабинет започнах да усещам уханието на ягодови бонбони.

Вкъщи ме очакваше още един шок от миналото.

Живея оттатък моста Джордж Вашингтон — в типично американско предградие, Грийн Ривър, Ню Джърси, квартал, в който въпреки името 5 5 Green River — зелена река (англ.). — Б.пр. нямаше никаква река и зеленото ставаше все по-малко. Вкъщи, това всъщност е домът на дядо. Преместих се при него и безкрайната му върволица от чуждестранни медицински сестри, когато преди три години почина баба.

Дядо има Алцхаймер. Умът му е малко като стар черно-бял телевизор с повредена стайна антена. Постоянно включва и изключва, в някои дни е по-добре, отколкото в други. Трябва да държиш антената в определена посока и изобщо да не я местиш. Поне така беше преди. Напоследък обаче телевизорът едва мъждука.

Никога не съм обичал дядо. Той беше властен човек, от онези старомодни мъже, чиято обич се изразява правопропорционално на успеха ти. И естествено, не обръщаше внимание на чувствителния си, неатлетичен внук, въпреки добрите му оценки.

Съгласих се да се преместя при него, защото знаех, че иначе ще трябва да го вземе сестра ми. Линда си беше такава. Когато в Бруклейкския летен лагер пеехме „Целият свят е в ръцете Му“, тя взимаше смисъла прекалено присърце. Щеше да се чувства длъжна. Но Линда имаше син, партньорка и отговорности. Аз нямах. Затова нанесох превантивен удар и се преместих. Пък и ми харесваше да живея тук, струва ми се. Беше тихо.

Клоуи, моята кучка, дотича при мен, като махаше с опашка. Почесах я зад клепналите уши. Скоро тя започна да гледа каишката.

— След малко — казах аз.

Клоуи не обичаше този израз и ме стрелна с поглед — което не е лесно, ако козината ти напълно покрива очите. Тя беше британско коли, порода, която най-много прилича на овчарско куче от всички останали овчарки. С Елизабет я бяхме купили веднага след като се оженихме. Елизабет обичаше кучета. Аз не. Сега обичам.

Клоуи се притисна до вратата и започна да гледа ту към нея, ту към мен. Намек.

Дядо дремеше пред телевизора. Не се обърна към мен, но пък като че ли не гледаше и предаването. Лицето му беше замръзнало в постоянно безжизнено изражение. Променяше се само когато му сменяха памперсите. Устните му се свиваха и кожата му се опъваше. Очите му овлажняваха и понякога по бузата му се стичаше сълза. Мисля, че точно в тези мигове на прояснение мечтае да е дементен. Господ има странно чувство за хумор.

Сестрата беше оставила бележка на кухненската маса: „Обадете се на шериф Лоуъл“.

Следваше телефонен номер.

Сърцето ми се разтуптя. След случая при езерото страдам от мигрена. Ударите ми бяха докарали фрактура на черепа. Останах в болница в продължение на пет дни, макар един специалист, мой колега от медицинския факултет, да смята, че мигрената има по-скоро психологически, отколкото физиологичен произход. Може да е прав. Така или иначе, остават си и болките, и угризенията. Трябваше да отскоча. Трябваше да предвидя ударите. Не биваше да падам във водата. И накрая, по някакъв начин бях имал сили да се спася — не трябваше ли да съм в състояние да спася и Елизабет?

Напразно, знаех.

Пак прочетох съобщението. Клоуи заскимтя. Вдигнах показалец. Тя млъкна, но отново започна да гледа ту към мен, ту към вратата.

От осем години не поддържах връзка с шериф Лоуъл, ала все още си го спомнях наведен над болничното ми легло с лице, изразяващо съмнение и скептицизъм.

Какво можеше да иска от мен след толкова много време?

Вдигнах слушалката и набрах номера. Още при първото иззвъняване ми отговори мъжки глас.

— Благодаря, че се обаждате, господин Бек.

Не съм голям почитател на устройствата за идентифициране на абоната — прекалено шпиономанско е за моя вкус. Прокашлях се и прескочих любезностите.

— Какво желаете, шерифе?

— В района съм — отвърна той. — Много ми се иска да се отбия да ви видя, ако не възразявате.

— От вежливост ли се обаждате? — попитах аз.

— Не, всъщност не.

Той изчака да кажа нещо. Мълчах.

— Ще ви бъде ли удобно да намина сега? — накрая наруши тишината шерифът.

— Бихте ли ми казали за какво се отнася?

— Предпочитам да изчакам до…

— А аз предпочитам да не чакате.

Усетих, че стискам по-здраво слушалката.

— Добре, доктор Бек, разбирам. — Лоуъл се прокашля по начин, който предполагаше, че се опитва да спечели време. — Може би сте гледали по новините за двата трупа, открити в окръг Райли.