Харлан Коубън - Не казвай на никого

Потопих се в грижите за пациентите. Винаги бях притежавал тази способност. Като малък можех да уча часове наред. Като лекар се скривах в работата си. След смъртта на Елизабет постъпих точно така. Някои отбелязваха, че търся убежище в работата си, че я предпочитам пред живота. Отговарях им с простия въпрос: „И какво от това?“.

Обядвах сандвич с шунка и диетична кола, после прегледах още няколко пациенти. Миналата година едно осемгодишно момче осемдесет пъти бе ходило на хиропрактор за „изправяне на гръбначния стълб“. То не усещаше болка в гърба. Неколцина местни хиропрактори извършваха такава измама. Предлагаха на родителите безплатен телевизор или видео, ако заведат децата си при тях. После пращаха сметката на Медикейд 6 6 Програма за здравно осигуряване на бедни хора. — Б.пр. . Медикейд е прекрасна и необходима програма, но постоянно злоупотребяват с нея. Веднъж докараха с линейка едно шестнадесетгодишно момче — за рутинно слънчево изгаряне. Защо с линейка, а не с такси или с метрото? Майка му обясни, че трябвало да плати за тях сама или да чака държавата да й изплати разходите. Медикейд веднага плаща линейката.

В пет часа се сбогувах с последния си пациент. В пет и половина персоналът си тръгна. Изчаках кабинетът да се опразни, после седнах пред компютъра. Някъде в далечината чувах телефонен звън. След пет и половина се включваше секретар и предлагаше на обаждащия се няколко възможности, но кой знае защо отговаряше чак на десетото иззвъняване. Звукът понякога можеше да те подлуди.

Влязох онлайн, намерих имейла и за пореден път кликнах хипервръзката. Същият резултат. Замислих се за този странен имейл и за труповете. Трябваше да има връзка. Умът ми постоянно се връщаше към този привидно прост факт. Започнах да анализирам възможностите.

Първо. Двамата мъже бяха убити от Келъртън. Наистина, всичките му останали жертви бяха жени и полицията лесно ги бе откривала, но това изключваше ли да е убивал и други?

Второ. Келъртън беше убедил двамата да му помогнат да отвлече Елизабет. Това можеше да обясни много неща. Дървената бухалка например, ако кръвта по нея се окажеше моя. Това също отговаряше на големия ми въпрос за цялото отвличане. На теория, подобно на всички серийни убийци, Келъртън действаше сам. Винаги се бях чудил как е успял да завлече Елизабет до колата и в същото време да ме чака да изляза от езерото. Преди да открият трупа й, властите смятаха, че похитителите са повече. Когато намериха тялото, жигосано с буквата „К“, допуснаха, че Келъртън може да го е извършил, ако я е заключил с белезници или по друг начин се е справил с нея, а после е дошъл при мен. Хипотезата не звучеше напълно убедително, но ставаше.

Сега разполагахме с ново обяснение. Беше имал съучастници. И ги бе убил.

Третата възможност беше най-проста. Кръвта по бухалката можеше да не е моя. Групата В-положителна не се среща често, но не е и чак толкова рядка. По всяка вероятност тези трупове нямаха нищо общо със смъртта на Елизабет.

Не можех да се насиля да повярвам.

Погледнах часовника на компютъра. Той беше свързан с някакъв сателит и даваше точно време.

18:04:42.

Оставаха десет минути и двадесет и осем секунди.

До какво?

Телефоните продължаваха да звънят. Опитах се да не им обръщам внимание и забарабаних с пръсти по бюрото. По-малко от десет минути. Добре, ако изобщо щеше да има някаква промяна в хипервръзката, вече я бяха направили. Поставих ръка върху мишката и дълбоко си поех дъх.

Пейджърът ми сигнализира.

Тази вечер не бях на разположение. Това означаваше, че или е грешка — каквито нощните телефонистки в болницата често допускаха — или лично обаждане. Пейджърът отново иззвъня. Два пъти. Спешно повикване. Погледнах дисплея.

Беше шерифът Лоуъл. И гласеше „Спешно“.

Осем минути.

Замислих се, но не за дълго. Поне щях да се разсея. Реших да му се обадя.

Лоуъл отново знаеше кой звъни.

— Съжалявам, че ви безпокоя, докторе, но имам един въпрос.

Отново поставих длан върху мишката, насочих курсора към хипервръзката и я кликнах. Браузърът се активира.

— Слушам ви — казах аз.

— Името Сара Гуудхарт говори ли ви нещо?

Едва не изпуснах слушалката.

— Докторе?

Отдалечих слушалката от ухото си и я погледнах така, сякаш току-що се е материализирала в ръката ми.

— Защо питате? — казах аз, когато възвърнах дар слово.

На компютърния екран се появи нещо. Улична камера. Бяха из цялата Мрежа. Понякога използвах трафик-камерите, особено, за да проверявам утринните задръствания на моста Вашингтон.