Харлан Коубън - Не казвай на никого

— Това е дълга история — отвърна Лоуъл.

Трябваше да спечеля време.

— Тогава пак ще ви се обадя.

Затворих. Сара Гуудхарт. Името ми говореше нещо. Говореше ми много.

Какво ставаше тук?

Браузърът най-после се зареди. На монитора виждах черно-бяла улична картина. Останалата страница беше празна. Нямаше нито реклами, нито надписи. Знаех, че може да се направи така, че да получаваш само определена информация.

Погледнах часовника на компютъра.

18:12:18.

Камерата бе насочена към сравнително оживен уличен ъгъл, може би от около пет метра над земята. Не знаех коя е улицата, нито града. Определено обаче беше голям. Пешеходците се движеха главно от дясно наляво, с наведени глави, прегърбени рамене, с куфарчета в ръце, уморени в края на работния ден, навярно запътили се към влак или автобус. В десния ъгъл виждах тротоара. Движението бе периодично, вероятно свързано със смяната на светофарите.

Намръщих се. Защо някой ми пращаше тази картина?

Часовникът показваше 18:14:18. Още по-малко от минута.

Очите ми бяха приковани към екрана. Чаках секундите така, сякаш беше Нова година. Пулсът ми се ускори. Десет, девет, осем…

От дясно наляво премина нова вълна пешеходци. Откъснах очи от часовника. Четири, три, две. Затаих дъх и зачаках. После пак погледнах.

18:15:02.

Не се случи нищо — но пък какво бях очаквал?

Пешеходците намаляха и за миг не се виждаше никой. Отпуснах се назад и си поех дъх. Шега, помислих си аз. Странна шега, естествено. Даже гадна. Но въпреки това…

В този момент точно иззад камерата излезе някой. Като че ли се бе крил там през цялото време.

Наведох се напред.

Жена. Бях сигурен, въпреки че беше с гръб към мен. С къса коса, но определено жена. До този момент не бях успял да различа лица. И сега бе същото. Поне отначало.

Жената спря. Гледах към темето й и почти се молех да вдигне глава. Тя направи още една крачка. Сега беше в средата на екрана. До нея вървеше още някой. Жената застана неподвижно. После се обърна и бавно повдигна брадичка докато погледна право към обектива.

Сърцето ми спря.

Пъхнах юмрук в устата си и заглуших вика си. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Очите ми се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите ми. Не ги избърсах.

Гледах я. И тя ме гледаше.

Поредната пешеходна вълна пресече екрана. Някои се блъскаха в нея, но тя не помръдваше. Погледът й бе прикован в камерата. Тя вдигна ръка, като че ли се пресягаше към мен. Зави ми се свят. Сякаш бяха прерязали връзката ми с действителността.

И сега безпомощно се носех в пространството.

Ръката й продължаваше да е протегната нагоре. Бавно направих същото. Пръстите ми докоснаха топлия екран и се опитаха да срещнат нейните. По лицето ми пак потекоха сълзи. Нежно погалих лицето й и усетих, че сърцето ми едновременно се къса и изпълва с надежда.

— Елизабет — промълвих аз.

Тя остана там още секунда-две. После каза нещо. Не я чух, но прочетох думата по движението на устните й.

— Съжалявам — каза моята мъртва жена.

И се отдалечи.

Вик Лети се огледа наоколо и с накуцване влезе в пощата. Погледът му се плъзна из помещението. Не го наблюдаваше никой. Чудесно. Вик не успя да сподави усмивката си. Планът му беше железен. Нямаше начин да стигнат до него и щеше да спечели много пари.

Най-важна беше подготовката, знаеше го. Тя отличаваше добрите от великите. Великите прикриваха следите си. И предвиждаха всички случайности.

Първо взе фалшив документ за самоличност от онзи нещастник, братовчед му Тони. После с помощта на документа нае пощенска кутия на името на несъществуващата фирма Ю Уай Ес Ентърпрайсиз. Страхотно. Да използваш фалшив документ и псевдоним. Дори някой да подкупеше идиота на гишето, дори да откриеше кой е наел кутията на Ю Уай Ес Ентърпрайсиз, щеше да се добере само до името Роско Тейлър, вписано във фалшивия документ на Вик.

Нямаше начин да стигнат до самия него.

От отсрещния край на помещението Вик се опита да погледне в прозорчето на кутия 417. Не се виждаше много, но вътре имаше нещо. Великолепно. Той приемаше само пари в брой или записи. Никакви чекове, разбира се. Нищо, което да сочи към него. И когато взимаше парите, винаги се дегизираше. Като сега. Носеше бейзболна шапка и фалшиви мустаци. Освен това се преструваше, че куца. Някъде беше чел, че хората забелязват куците, така че ако помолеха някого да опише човека, използвал кутия 417, какво щеше да каже свидетелят? Че човекът е имал мустаци и е куцал. А ако някой подкупеше скапаняка на гишето, щеше да заключи, че Роско Тейлър има мустаци и куца.