Харлан Коубън - Не казвай на никого

И все пак отговаряха само десетина процента, което отначало го изненада. Не знаеше точно защо. Навярно гледането на порнофилми вече не беше позор като някога. Или съпругата на мъжа вече знаеше за това. По дяволите, дори може да гледаше заедно с него. Но истинският проблем бе, че изнудването на Вик е прекалено безразборно.

Трябваше да го насочи точно. Трябваше внимателно да подбира жертвите си.

И тогава му хрумна идеята да се съсредоточи върху хора с определени професии, които имат много за губене, ако информацията излезе наяве. Служебните компютри отново съдържаха всичко, от което се нуждаеше. Започна да избира учители. Гинеколози. Хора с професии, чувствителни към такъв скандал. Най-много се плашеха учителите, но те имаха най-малко пари. Освен това конкретизира писмата си. Споменаваше името на съпругата. Споменаваше името на работодателя. Обещаваше на учителите да залее Училищния инспекторат и родителите на учениците с „доказателства за перверзност“, израз, който сам измисли. Заплашваше лекарите да прати такова „доказателство“ на съответната лицензираща инстанция, местните вестници, съседите и пациентите.

Парите потекоха по-бързо.

До този момент беше спечелил близо четиридесет хиляди долара. А сега бе извадил най-голямата си риба — толкова голяма, че отначало се колебаеше дали да не се откаже. Но не можеше. Не можеше просто така да зареже най-апетитната мръвка в живота си.

Да, бе улучил видна личност. Много видна личност. Рандъл Скоуп. Млад, красив, богат, с хубава жена, деца, политически аспирации, очевиден наследник на семейното състояние. И Скоуп не беше поръчал само един филм. Или два.

В течение на един месец Рандъл Скоуп бе поръчал двадесет и три порнофилма.

Леле.

В продължение на две вечери Вик обмисляше исканията си, но накрая писмото му се придържаше към правилото — кратко, вледеняващо, много конкретно. Поиска от Скоуп петдесет бона. Поиска да бъдат в кутията му до днес. И ако не грешеше, петдесетте бона прогаряха дупка в джоба на якето му.

Искаше му се да погледне. Искаше му се да погледне още сега. Но нямаше да е нищо, ако не спазваше дисциплина. Щеше да почака, докато се прибере вкъщи. Щеше да заключи вратата, да седне на пода, да отвори пакета и да остави банкнотите да се изсипят.

Страхотен удар.

Паркира на улицата и се запъти по отбивката. Видът на жилището му — апартамент над порутен гараж — го изпълни с униние. Но нямаше да остане тук още дълго. Петдесетте бона плюс другите четиридесет, които бяха скрити в апартамента, плюс десетте хиляди от спестяванията му…

Тази мисъл го накара да спре за миг. Сто хиляди долара. Имаше сто хиляди долара в брой. По дяволите.

Веднага щеше да замине. Щеше да вземе парите и да тръгне за Аризона. Имаше приятел там, Сами Виола. Двамата със Сами щяха да започнат собствен бизнес, може би щяха да отворят ресторант или нощен клуб. На Вик му бе писнало от Ню Джърси.

Беше време да се премести. Ново начало.

Той се заизкачва по стълбището към апартамента. За протокола, Вик никога не изпълняваше заплахите си. Никога не пращаше каквито и да е писма на никого. Ако набелязаната жертва не платеше, въпросът приключваше. Нямаше полза да се занимава повече с тях. Той беше майстор на далаверата. Печелеше само с мозъка си. Използваше заплахи, да, но никога не ги изпълняваше. Така само адски щеше да вбеси някого и дори можеше да го разкрият.

Всъщност никога не бе наранявал човек. Какъв смисъл имаше?

Стигна на площадката и спря пред вратата си. Наоколо цареше пълен мрак. Проклетата крушка в коридора пак беше изгоряла. Вик въздъхна и вдигна голямата си връзка ключове. Примижа в тъмнината и се опита да види ключа. Наложи се да си помогне с опипване. Накрая улучи ключалката, отвори вратата, влезе вътре и усети, че нещо не е наред.

Под краката му имаше нещо.

Той се намръщи. Найлон, каза си Вик. Стъпваше по найлон. Като че ли го бе поставил бояджия, за да предпази пода. Натисна ключа на лампата и тогава видя мъжа с пистолета.

— Здрасти, Вик.

Той ахна и отстъпи назад. Непознатият пред него изглеждаше четиридесетинагодишен. Едър, дебел човек с шкембе, което се бореше с копчетата на ризата и поне на едно място печелеше. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен и имаше невъобразима прическа — осем сплетени кичура, опънати от ухо до ухо й прилепени към темето. Кожата на лицето му се бръчкаше от тлъстина. Краката му бяха вдигнати върху куфара, който Вик използваше за масичка. Ако в ръцете му вместо пистолет имаше дистанционно управление на телевизор, щеше да прилича на уморен татко, току-що прибрал се вкъщи от работа.