Харлан Коубън - Не казвай на никого

Не можех повече да го слушам.

— Какво искате сега, Лоуъл?

Той се изправи и повдигна изхлузилия се от мършавото му тяло панталон. Мисля, че искаше да спечели някакво преимущество. Да придобие заплашителен вид или нещо от този род.

— Кръвна проба — отвърна шерифът. — От вас.

— Защо?

— Когато отвлякоха жена ви, вие също пострадахте.

— И?

— Бяхте ударен с тъп инструмент.

— Това отдавна е известно.

— Да — потвърди Лоуъл. Той отново си издуха носа, прибра кърпичката си и закрачи назад-напред. — При труповете намерихме бейзболна бухалка.

Болката в главата ми пак запулсира.

— Бухалка ли?

Шерифът кимна.

— Заровена в гроба. Дървена бухалка.

— Не разбирам — каза Линда. — Какво общо има това с брат ми?

— По нея има засъхнала кръв. Определихме я като В-положителна. — Той наклони глава към мен. — Вашата кръвна група, доктор Бек.

Пак повторихме всичко. Издялкването на резката, плуването в езерото, звукът от отваряне на автомобилна врата, моето отчаяно плуване към брега.

— Помните ли падането в езерото? — попита ме Лоуъл.

— Да.

— И чухте жена си да вика?

— Да.

— После сте изгубили съзнание. Във водата ли?

Кимнах.

— Колко дълбока беше водата според вас? Там, където сте паднали, искам да кажа?

— Не проверихте ли преди осем години?

— Налага се да изтърпите въпросите ми, доктор Бек.

— Не знам. Дълбоко беше.

— По-дълбоко от човешки ръст ли?

— Да.

— Ясно. Какво още си спомняте?

— Болницата.

— И нищо друго след момента на падането ви във водата?

— Точно така.

— Не помните ли как сте излезли от езерото? Не помните ли как сте отишли до хижата и сте повикали линейка? Направили сте го, нали знаете? Намерихме ви на пода в хижата. Не бяхте затворили слушалката.

— Знам, но не си го спомням.

Линда попита:

— Смятате ли, че тези двама мъже също са жертви на… — тя се поколеба — Келъртън?

Каза го с притаен глас. Келъртън. Самото произнасяне на името му вледени стаята.

Лоуъл се изкашля в шепа.

— Не сме сигурни, госпожо. Известните жертви на Келъртън са само жени. Преди никога не е крил труп — поне ние не знаем за такова нещо. А и кожата на двамата мъже беше изтляла и не можем да преценим дали са били жигосани.

Жигосани. Зави ми се свят. Затворих очи и се опитах да не слушам.

Рано на другата сутрин побързах да отида в кабинета си и стигнах два часа преди първия си пациент. Включих компютъра, намерих странния имейл и кликнах хипервръзката. Пак грешка. Всъщност не се изненадах. Започнах да препрочитам съобщението, като че ли можех да открия в него по-дълбок смисъл. Не успях.

Предишната вечер дадох кръв. ДНК-тестът щеше да отнеме седмици, но шерифът смяташе, че може да дадат предварителния резултат по-рано. Настоях за още информация, но той не ни каза нищо повече. Криеше нещо от нас. Нямах представа какво.

Докато седях в кабинета и чаках първия си пациент, си припомнях посещението на Лоуъл. Мислех за двата трупа. За окървавената дървена бухалка. Позволих си да мисля дори за жигосването.

Пет дни след отвличането бяха открили трупа на Елизабет край шосе 80. Патоанатомът заключи, че е мъртва от две денонощия. Това означаваше, че три дни е била жива с Елрой Келъртън. Три дни. Сама с чудовище. Три изгрева и залеза, уплашена, на тъмно и подложена на невъобразими мъки. Полагам всички усилия да не мисля за това. Има места, до които умът не бива да припарва, но въпреки това го прави.

След три седмици арестуваха Келъртън. Той призна, че е убил осемнадесет жени, започвайки със студентка в Ан Арбър и завършвайки с проститутка в Бронкс. Четиринадесет били открити изхвърлени край пътя като боклук. И всички били жигосани с буквата „К“. Като добитък. С други думи Елрой Келъртън беше нажежил метален ръжен и бе изгорил прекрасната кожа на моята Елизабет.

Мислите ми внезапно предприеха един от онези обрати и в главата ми нахлуха образи. Стиснах очи и се насилих да ги пропъдя. Не успях. Между другото той все още бе жив. Келъртън, искам да кажа. Обжалването даваше на това чудовище възможност да диша, да чете, да разговаря, да дава интервюта по Си Ен Ен, да бъде посещаван от добри самаряни, да се усмихва. А жертвите му гниеха. Както казах, Господ има странно чувство за хумор.

Наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Имах отвратителен вид. В девет часа започнаха да пристигат пациентите. Те ме разсеяха, разбира се. Държах под око стенния часовник в очакване на „времето за целувки“ — 18:15. Стрелките се влачеха, като че ли бяха залети с гъст сироп.