Харлан Коубън - Не казвай на никого

И кой от тях го беше пратил?

Исках да прочета съобщението, разбира се, но нещо ме спираше. Честно казано, мисля за Елизабет повече, отколкото показвам — не че заблуждавам някого, но никога не говоря за нея и за случилото се. Хората смятат, че съм смел, че се опитвам да щадя приятелите си, че избягвам хорското съжаление или някаква подобна глупост. Не е така. Когато говоря за Елизабет, сърцето ми се къса. Спомням си последния й вик. Спомням си всички останали без отговор въпроси. Спомням си безбройните „може би“ (малко неща, уверявам ви, действат толкова опустошително, колкото простото „може би“). Спомням си угризенията, ирационалната мисъл, че един по-силен, по-добър мъж навярно щеше да я спаси.

Казват, че било нужно много време, за да осмислиш една трагедия. Човек се вцепенявал. Не можел адекватно да приеме мрачната действителност. Пак ви казвам, това не е вярно. Поне за мен. Разбирах какво означава, че са открили трупа на Елизабет. Разбирах, че никога повече няма да я видя, че няма да имаме деца, че няма заедно да остареем. Разбирах, че това е окончателно и няма да има помилване.

Разплаках се. Разридах се отчаяно. Плаках така почти цяла седмица. Плаках по време на погребението. Не позволявах на никого да ме докосне, дори на Шона и Линда. Спях сам в леглото ни, заровил глава във възглавницата на Елизабет в опит да доловя аромата й. Рових в гардеробите й и притисках дрехите й към лицето си. Нищо не ме утешаваше. Беше странно и мъчително. Това бе нейният аромат, част от нея, и въпреки всичко продължавах да го правя.

Добронамерени приятели — често най-ужасните — ми говореха обичайните клишета и затова се чувствам в правото си да ви предупредя — просто изразете искрените си съболезнования. Не ми казвайте, че съм млад. Не ми казвайте, че съм щял да се почувствам по-добре. Не ми казвайте, че съм имал щастието да позная такава любов. Всички тези баналности ме вбесяваха. Ще ви прозвучи злобно, но те ме караха да зяпам идиота и да се питам защо още диша, докато моята Елизабет гние под земята.

Постоянно слушах онези глупости, че било по-добре да си „обичал и изгубил“. Фалш. Повярвайте ми, не е по-добре. Все едно да ми покажете рая и после да го изгорите. Отчасти беше така. Егоистичната част. Ала повече ме измъчваше мисълта, че Елизабет е лишена и от това. Не мога да изброя колко пъти виждам или правя нещо и си мисля, че на Елизабет щеше да й хареса. И раната пак се разлютява.

Хората се чудят дали съжалявам за нещо. Отговорът е: само за едно. Съжалявам, че е имало мигове, които съм изгубил, без да правя Елизабет щастлива.

— Доктор Бек?

— Още малко — помолих аз.

Поставих ръка върху мишката и насочих курсора към иконката „Прочети“. Кликнах:

„За: dbeckmd@nyhosp.com

От: 13943928@comparama.com

Тема: ЕП+ДБ /////////////////////“

„Кликни тази хипервръзка, време за целувки, годишнина.“

В гърдите ми растеше оловна топка.

Време за целувки?

Това трябваше да е шега. Не си падам по загадките. Не си падам и по чакането.

Пак хванах мишката и насочих стрелката към хипервръзката. Кликнах я и чух първобитният модем да надава механичния си брачен зов. В болницата имаме стара система. Минава цяла вечност, докато отвориш браузъра. Чаках и си мислех: „Време за целувки, откъде знаят за времето за целувки?“.

Браузърът се отвори. Грешка.

Намръщих се. Кой беше пратил това съобщение? Опитах повторно. Отново грешка. Връзката бе прекъсната.

Кой знаеше за времето за целувки?

Никога не съм казвал на никого. С Елизабет не сме го обсъждали много, сигурно защото не беше нещо важно. Бяхме адски старомодни, затова просто си мълчахме по такива въпроси. Всъщност ни бе срам, но когато преди двадесет и една години за пръв път се целунахме, аз погледнах часа. Просто ей така. Отдръпнах се назад, сведох очи към своя касио и казах: „Шест и петнайсет“. И Елизабет отговори: „Време за целувки“.

Препрочетох съобщението. Вече започвах да се ядосвам. Това минаваше всякакви граници. Едно е да пратиш жесток имейл, но…

„Време за целувки.“

Е, времето за целувки беше утре в 18:15. Нямах голям избор. Трябваше да чакам дотогава.

Така да е.

За всеки случай записах имейла на дискета. Отворих опциите за принтиране и натиснах „Принтирай всичко“. Не разбирам много от компютри, но знам, че понякога можеш да проследиш произхода на едно съобщение по всички онези идиотии накрая. Чух принтера да се включва. Отново погледнах темата. За пореден път преброих чертите. Все още двадесет и една.