Харлан Коубън - Не казвай на никого

Радиаторът излъчваше непоносима топлина, абсолютно необходима на място, където често се събличат деца. Носех обичайното си педиатрично одеяние — дънки, маратонки, риза и светла вратовръзка с емблема на „Спасете децата“ 3 3 Американска фондация. — Б.пр. от 1994 г. Без бяла престилка. Мисля, че тя плаши децата.

Моята четиринадесетгодишна — да, не можех да не обръщам внимание за възрастта й — беше много добро момиче. Странното е, че всички те са такива. Насочих я към гинеколог, когото харесвах. После разговарях с майка й. Нищо ново и изненадващо. Както казах, правя го почти ежедневно. На сбогуване се прегърнахме. Над рамото й размених поглед с майка й. Всеки ден около двадесет и пет майки водят децата си при мен — в края на седмицата мога да преброя омъжените на пръстите на едната си ръка.

Както казах, не съдя никого. Но наблюдавам.

След като си тръгнаха, започнах да попълвам картона на момичето. Прелистих няколко страници назад. Лекувах го още от стажант. Това означаваше, че е било при мен още от осемгодишно. Погледнах схемата на растежа му. Спомнях си го като осемгодишно. Не се беше променило много. Накрая затворих очи и ги разтърках.

От унеса ме изтръгна викът на Хоумър Симпсън:

— Пощата! Пощата пристигна! Оооо!

Вдигнах клепачи и се обърнах към монитора. Това бе Хоумър Симпсън от „Семейство Симпсън“. Някой беше сменил компютърното съобщение „Имате поща“ с този аудиофайл на Хоумър. Хареса ми. Много ми хареса.

Тъкмо се канех да си проверя пощата, когато ме спря писукането на интеркома. Беше Уанда, една от секретарките.

— Имате, хм, имате, хм… Шона е на телефона.

Разбирах смущението й. Благодарих й и натиснах мигащия бутон.

— Здравей, милинка.

— Тук съм.

После затвори мобифона си. Изправих се и тръгнах по коридора, докато Шона идваше от улицата. Тя обикновено влизаше така, като че ли стаята я е обидила. Беше модел на облекло голям размер, една от малкото, известни само със собствено име. Шона. Като Шер и Фабио. Метър осемдесет и пет, осемдесет и пет килограма. Както може да се очаква, привличаше вниманието и всички в чакалнята обърнаха глави към нея.

Шона не си направи труда да погледне към регистратурата и момичето не се опита да я спре. Тя отвори вратата и ме поздрави с думите:

— Обяд. Веднага.

— Казах ти. Няма да съм свободен.

— Облечи си нещо. Студено е.

— Виж, добре съм. Пък и годишнината е чак утре.

— Ти черпиш.

Поколебах се и тя разбра, че ме е убедила.

— Хайде, Бек, ще се позабавляваме. Като в колежа. Спомняш ли си как ходехме да рутим гаджета заедно?

— Никога не съм ходил да рутя гаджета.

— А, да бе, аз ги рутех. Вземи си шлифера.

На връщане към кабинета една от майките широко ми се усмихна и ме отведе настрани.

— На живо е още по-хубава — прошепна ми тя.

— Аха.

— Вие с нея да не сте… — Майката направи знак с ръце.

— Не, тя вече е обвързана — отвърнах аз.

— Наистина ли? С кого?

— Със сестра ми.

Обядвахме в един мръсен китайски ресторант със сервитьор китаец, който знаеше само испански. Безукорно облечената в син костюм с бездънно деколте Шона се намръщи.

— Свинско „му шу“ в мексиканска палачинка?

— Прояви малко авантюризъм.

Запознахме се през първия ден в колежа. Някой в отдел „Студенти“ беше направил гаф, обърквайки името й с Шон, така че двамата се оказахме в една стая. Канехме се да съобщим за допуснатата грешка, но се заговорихме. Тя ме черпи бира. Хареса ми. След няколко часа решихме да останем заедно, защото истинските ни съквартиранти можеха да се окажат говнари.

Завършил съм колежа Амхърст, реномирано малко учебно заведение в Западен Масачузетс. Не ми е известно на света да има по-традиционно от него. Елизабет, отличничката на випуска, избра Йейл. Можехме да постъпим в един колеж, обаче обсъдихме въпроса и решихме, че това ще е отлично изпитание за връзката ни. Пак постъпвахме като зрели хора. Резултатът ли? Безумно си липсвахме един на друг. Раздялата задълбочи чувствата ни и даде на любовта ни ново измерение.

Да ти призлее, знам.

— Довечера ще можеш ли да гледаш Марк? — между хапките попита Шона.

Марк беше моят петгодишен племенник. В последния курс Шона започна да излиза с голямата ми сестра Линда. Преди седем години двете официално свързаха живота си. Марк бе вторичен продукт на, хм, тяхната любов, с малко помощ от изкуственото осеменяване. Линда го роди и Шона го осинови. Тъй като си падаха старомодни, те искаха за сина им да има мъжко присъствие в семейството. Оттук и моята роля.