Харлан Коубън - Не казвай на никого

В сравнение с примерите, които виждам в болницата, това е направо „Ози и Хариет“ 4 4 ТВ сериал. — Б.пр. .

— Няма проблем — отвърнах аз. — И без това искам да гледам новия филм на Дисни.

— Върхът е — каза Шона. — Най-добрият след „Покахонтас“.

— Радвам се. Е, как я карате с Линда?

— Вече не издържам. Откакто лесбийките са на мода, социалният ни календар е препълнен. Почти копнея за дните, в които се криехме по килерите.

Поръчах си бира. Сигурно не биваше, но от една нямаше да ми стане нищо.

И Шона си поръча.

— Значи скъса с оная, как й беше името? — рече тя.

— Бренди.

— Да. Между другото, хубаво име. Случайно сестра й да се казва Уиски?

— Излизали сме само два пъти.

— Добре, щото беше мършава вещица. Освен това съм ти намерила чудесна партия.

— Не, благодаря — отсякох аз.

— Има тяло трепач.

— Недей да ме сватосваш, Шона. Моля те.

— Защо?

— Спомняш ли си предишния път?

— С Касандра.

— Да.

— Да не би да й имаше нещо?

— Е, не, ама беше лесбийка.

— Божичко, Бек, какъв си фанатик!

Мобифонът й иззвъня. Шона се отпусна назад и отговори, но очите й не се откъсваха от лицето ми. Тя размени няколко думи, после затвори телефона.

— Трябва да вървя.

Вдигнах ръка за сметката.

— Утре вечер си при нас — заяви Шона.

Престорено ахнах.

— Може би лесбийките имат планове?

— Аз не. Сестра ти. Отива на големия прием на „Брандън Скоуп“.

— Ти няма ли да отидеш с нея?

— Не.

— Защо?

— Не искаме да оставяме Марк две вечери подред. Линда трябва да отиде. Сега тя ръководи фондацията. Аз обаче ще си взема една вечер почивка. Та ела утре, става ли? Ще поръчам вечеря и ще гледаме видео с Марк.

На другия ден беше годишнината. Ако Елизабет бе жива, щяхме да издълбаем двадесет и първата резка на онова дърво. Колкото и странно да звучи, нямаше да ми е особено тежко. Толкова старателно се приготвям за годишнините, празниците и рождените дни на Елизабет, че обикновено нямам проблем. Тежки са „делниците“. Когато прехвърлям каналите с дистанционното и попадна на някой класически епизод от „Шоуто на Мери Тайлър Мур“ или бар „Наздраве“. Когато обикалям някоя книжарница и видя нова книга от Алис Хофман или Ан Тайлър. Когато слушам О’Джейс, Фор Тоне или Нина Симоне. Обикновените неща.

— Майката на Елизабет ме покани — казах аз.

— А, Бек… — Тя понечи да възрази, но се сдържа. — Ами след това?

— Естествено.

Шона ме хвана за ръка.

— Пак изчезваш, Бек.

Не отговорих.

— Обичам те, нали знаеш. Искам да кажа, ако имаше поне мъничко сексапил, сигурно щях да се влюбя в теб, вместо в сестра ти.

— Поласкан съм — отвърнах аз. — Наистина.

— Не се затваряй в себе си. Бъди откровен с мен.

— Разбира се — обещах аз. Но не мога.

Едва не изтрих имейла.

Получавам толкова много рекламна поща и празни съобщения, че съм станал доста ловък с бутона за триене. Първо чета адреса на подателя. Ако е някой познат или от болницата, добре. Ако не, ентусиазирано натискам бутона за триене.

Седнах на бюрото си и прегледах следобедния график. Пълен до пръсване, нищо ново. Завъртях се на стола и се приготвих да натисна бутона за триене. Само един имейл. Онзи, който по-рано накара Хоумър да извика. Погледът ми приковаха първите две букви на темата.

По дяволите.

Прозорецът беше форматиран така, че можех да видя само тези две букви и адреса на подателя. Не познавах този адрес. Цял куп цифри@comparama.com.

Присвих очи и натиснах десния бутон за смъкване. Четях темата буква по буква. С всяко кликване пулсът ми все повече се ускоряваше. Дишането ми се учестяваше. Натисках бутона и чаках.

Когато свърших, когато видях всички букви, препрочетох темата и усетих остра болка в сърцето.

— Доктор Бек?

От гърлото ми не излизаше звук.

— Доктор Бек?

— Един момент, Уанда.

Тя се поколеба. Чувах я по интеркома. После затвори. Продължавах да се взирам в екрана.

„За: dbeckmd@nyhosp.com

От: 13943928@comparama.com

Тема: ЕП+ДБ/////////////////////“

Двадесет и една резки. Вече четири пъти ги бях преброил.

Това беше жестока, отвратителна шега. Знаех го. Ръцете ми се свиха в юмруци. Зачудих се кое скапано копеле е изпратило имейла. С електронната поща бе лесно да останеш анонимен — най-доброто убежище за технострахливеца. Въпросът обаче беше, че малцина знаеха за дървото и нашата годишнина. Медиите изобщо не научиха за това. Шона знаеше, разбира се. И Линда. Елизабет може да бе казала на родителите и чичо си. Но иначе…