Харлан Коубън - Не казвай на никого

Кимнах и затворих очи. Изпитвах пълно облекчение. Заслушах се в тихото плискане на водата.

После чух отваряне на автомобилна врата. Надигнах се и седнах на дюшека.

— Елизабет?

Пълна тишина, освен собственото ми дишане.

Отново потърсих силуета й. Трудно се различаваше, ала за миг го видях. Или поне така ми се стори. Вече не съм сигурен дали изобщо има значение. Така или иначе, Елизабет стоеше абсолютно неподвижно и като че ли ме гледаше.

Може да съм преметнал — всъщност не съм сигурен и в това, но когато погледнах, нея я нямаше.

Сърцето ми се качи в гърлото.

— Елизабет!

Никакъв отговор. Паникьосах се. Изтърколих се от дюшека и заплувах към кея. Но ударите на ръцете ми бяха шумни, влудяващо шумни. Не чувах какво става. Спрях.

— Елизабет!

Дълго нямаше нито звук. Облакът все още скриваше луната. Може да беше влязла в колата. Може да бе взела нещо от колата. Отворих уста, за да извикам името й.

И тогава чух нейния вик.

Отпуснах глава и заплувах, заплувах с всички сили, ръцете ми замахваха, краката ми бясно ритаха. Но все още бях далеч от кея. Опитах се да погледна в движение, но бе прекалено тъмно.

Чух шум от влачене.

Виждах кея пред себе си. Пет-шест метра, не повече. Заплувах още по-бързо. Дробовете ме боляха. Глътнах малко вода, протегнах ръце и на сляпо заопипвах в мрака. И я открих. Стълбата. Хванах се и се изтеглих навън. Кеят бе мокър от Елизабет. Погледнах към хижата. Твърде тъмно. Не видях нищо.

— Елизабет!

Нещо като бейзболна бухалка ме удари в слънчевия сплит. Очите ми изхвърчаха от орбитите. Превих се надве. Не можех да дишам. Втори удар и този път се свлякох на колене. Чух главата ми да изпращява, сякаш някой беше забил гвоздей в слепоочието ми. Вече напълно дезориентиран, вдигнах ръце и се опитах да защитя главата си. Следващият удар, последният, ме улучи право в лицето.

Паднах назад в езерото. Очите ми се затвориха. Чух Елизабет пак да вика — моето име — но когато потънах във водата, всичко около мен утихна.

Осем години по-късно

Друго момиче се готвеше да разбие сърцето ми. Имаше кафяви очи, къдрава коса и широка усмивка. Освен това носеше шини, беше на четиринадесет и…

— Бременна ли си? — попитах аз.

— Да, доктор Бек.

Успях да не затворя очи. Не за пръв път виждах бременна тийнейджърка. Дори не за пръв път днес. Бях педиатър в тази болница във Вашингтон Хайс, откакто преди пет години свърших стажа си. Ние обслужваме бедното население като общи лекари — включително гинекология, вътрешни болести и разбира се — педиатрия. Много хора смятат, че това ме прави добър самарянин. Не е така. Обичам си професията. Не обичам особено много да я практикувам в предградия с майки, които играят футбол, с бащи с маникюр и… е, с хора като мен.

— Какво мислиш да правиш? — попитах аз.

— Ние с Теръл сме много щастливи, доктор Бек.

— На колко години е Теръл?

— На шестнайсет.

Тя ме погледна, щастлива и усмихната. Пак успях да не затворя очи. Винаги се изненадвам, абсолютно винаги, че повечето такива бременности не са случайни. Тези хлапета искат да имат деца. Никой не може да го проумее. Те приказват за контрол на раждаемостта и въздържаност и всичко това е чудесно, но всъщност техните страхотни приятели имат бебета и получават всевъзможно внимание — тогава, ей, Теръл, защо не и ние?

— Той ме обича — каза ми четиринадесетгодишната.

— Съобщи ли на майка си?

— Още не. — Тя неловко се размърда и почти придоби вида на своите четиринадесет години. — Надявах се вие да сте с мен.

Кимнах.

— Естествено.

Научил съм се да не съдя никого. Изслушвам. Съчувствам. Като стажант четях лекции. Гледах отвисоко и дарявах пациентите си с познанието за самоубийственото им поведение. Но веднъж — беше студен манхатънски следобед — едно отегчено седемнадесетгодишно момиче, бременно за трети път от трети баща, ме погледна и ми каза неоспоримата истина: „Вие не знаете какъв е животът ми“.

Това ми запуши устата. Затова сега изслушвам. Престанах да се правя на милостивия бял мъж и станах по-добър лекар. Ще окажа на тази четиринадесетгодишна и нейното бебе най-добрите възможни грижи. Няма да я предупредя, че нейният Теръл ще я напусне, че просто съсипва бъдещето си и ако е като повечето мои пациентки, до двадесетата си година ще забременее поне още два пъти.

Ако мисли много за това, човек ще се побърка.

Поговорихме малко — или поне тя говореше, а аз я слушах. Стаята за прегледи, която ми служеше и за кабинет, бе голяма колкото затворническа килия (не че го знам от личен опит), боядисана в кабинетнозелено, като тоалетна в начално училище. На вратата висеше схема за тестване на зрението. На едната стена имаше избелели лепенки от филми на Дигай, на другата се мъдреше гигантски плакат с хранителна пирамида. Моята четиринадесетгодишна пациентка седеше на стола за прегледи с ролка лигнин, която сменяме за всяко дете. Кой знае защо размотаването на хартията ми приличаше на увиване на сандвич в кулинарен магазин.