Майкъл Крайтън - Микро

— Е, много жалко. — Ерик кимна. — А русата?

— Ерика Мол — каза Питър. — От Мюнхен. Не проявява интерес към трайни връзки.

— Но все пак…

— Забрави, Ерик.

— Но ако ти…

— Вече го направих.

— Добре. А коя е високата брюнетка?

— Керън Кинг — отвърна Питър. — Арахнолог. Изучава паяжините. Преди обаче работеше върху един учебник, „Живи системи“. И май е решена да не позволи на никого да го забрави.

— Малко надута, а?

— Мъничко.

— Изглежда доста стегната — отбеляза Ерик, без да откъсва поглед от Керън Кинг.

— Маниак на тема фитнес. Бойни изкуства, упражнения.

Приближаваха групата. Алисън махна на Ерик.

— Готов ли си, скъпи?

Ерик отвърна, че е готов, прегърна Питър и му стисна ръката.

— А сега накъде, братле? — попита Питър.

— Нататък по пътя. Имаме уговорка в МТИ. По-късно следобед сме в Бостънския университет, след което заминаваме. — Ръгна Питър в рамото и каза: — Не се прави на интересен. Ела ми на гости.

— Ще дойда — отвърна Питър.

— И домъкни групата. Обещавам ти — обещавам на всички — няма да останете разочаровани.

Факултет по бионауки

18 октомври, 15:00 ч.

Върнаха се в лабораторията и познатата обстановка изведнъж им се стори някак прозаична и старомодна. А също и пренаселена. Напрежението се трупаше от доста време — Рик Хътър и Керън Кинг не можеха да се понасят още откакто пристигнаха, Ерика Мол беше навлякла неприятности на групата с избора си на любовници, а всички, подобно на толкова много специализанти по цял свят, се конкурираха помежду си. Освен това бяха уморени от работа. Като че ли всички се чувстваха така, когато се върнаха на местата си и продължиха вяло заниманията си. В лабораторията се възцари дълго мълчание. Питър извади чашата от леда, сложи й етикет и я прибра на лавицата си в хладилника. Забеляза, че в джоба му освен дребните има още нещо, и разсеяно го извади. Беше онова малко камъче, което намери в наетото ферари на брат си. Пусна го на масата и то се завъртя.

Амар Сингх, специалистът по растенията, го наблюдаваше.

— Какво е това?

— Беше изпаднало в колата на брат ми. Помислих си, че може да одраска кожата.

— Може ли да го разгледам?

— Разбира се. — Предметът беше малко по-голям от нокът. — Заповядай — каза Питър, без да се вглежда особено внимателно в него.

Амар го постави в отворената си длан и присви очи.

— Не ми прилича на част от кола.

— Така ли?

— Да. Мен ако питаш, това е самолет.

Питър се вгледа в нещото. То беше толкова малко, че детайлите не се различаваха, но сега, когато му обърна повече внимание, забеляза, че наистина прилича на самолет. Като от онези любителски комплекти, които сглобяваше като хлапе. Може би изтребител, който трябваше да се залепи за самолетоносач. Но ако беше така, това бе изтребител, какъвто никога не бе виждал. Имаше затъпен нос, открита кабина без капак и ъгловата задна част с мънички къси издатъци, които трудно можеха да се нарекат истински криле.

— Може ли…

Амар вече вървеше към голямата лупа до лабораторната си маса. Постави предмета под стъклото и го завъртя внимателно.

— Направо фантастично — рече той.

Питър също погледна през лупата. Под увеличение самолетът — или каквото там беше — изглеждаше изящен и красив, изпълнен с детайли. Пилотското място имаше изумително сложни уреди за управление — толкова миниатюрни, че беше трудно да си представи как са били изработени. Амар явно си мислеше същото.

— Може би е лазерна литография — каза той. — По същия начин се правят компютърните чипове.

— Но това самолет ли е?

— Не ми се вярва. Няма задвижване. Не знам. Може би е просто някакъв модел.

— Модел? — повтори Питър.

— Най-добре да попиташ брат си — каза Амар и тръгна към работната си маса.

Питър се свърза с Ерик на мобилния му телефон. На заден план се чуваха високи гласове.

— Къде си? — попита той.

— На Мемориъл Драйв. Страшно ни харесаха в МТИ. Разбират за какво говорим.

Питър му описа малкия предмет, който беше намерил.

— Не бива да е у теб — рече Ерик. — Това е фирмена тайна.

— Но какво представлява?

— Всъщност това е тестов модел — отвърна брат му. — Един от първите модели на технологиите ни. Това е робот.

— Струва ми се, че си има пилотска кабина с малко кресло и инструменти, сякаш някой може да седне там…

— Не, не. Това, което виждаш, е слотът за миниатюрното захранване и контролния модул. За да можем да го управляваме дистанционно. Нали ти казвам, Питър, това е бот. Едно от първите доказателства за способностите ни в областта на миниатюризацията. Никой друг не може да се похвали с подобни постижения. Смятах да ти го покажа, ако имахме време, но… виж, предпочитам да не го показваш много, поне засега.