Майкъл Крайтън - Микро

— Мразя тази гледка — каза Рик Хътър. Беше приближил зад гърба му.

— Защо?

— Ужасно жестоко е.

— Всеки трябва да се храни, Рик.

Кобрата атакува и заби зъби в тялото на плъха. Гризачът потръпна и след миг рухна.

— Ето затова съм вегетарианец — каза Рик.

— Не вярваш ли, че и растенията имат чувства? — попита Питър.

— Само не започвай с това. Като Джени си.

Проучването на Джени беше върху общуването между растения и насекоми чрез феромони — химикали, отделяни от живите организми с цел предизвикване на определени реакции. През последните двайсет години тази област беше отбелязала невероятни успехи. Джени твърдеше, че растенията трябва да се възприемат като активни и интелигентни създания, които малко се различават от животните. И много й харесваше да дразни Рик.

— Това е нелепо — заяви Рик. — Грахът и бобът нямат чувства.

— Разбира се, че нямат — с усмивка отвърна Питър. — Защото вече си убил растението — по най-безсърдечен начин, за да си напълниш стомаха. Просто се преструваш, че не е крещяло от болка, докато си го убивал. Защото не искаш да си признаеш, че си хладнокръвен убиец на растения.

— Абсурд.

— Видовизъм 2 2 Схващане, че човекът превъзхожда останалите видове. — Б.пр. — отвърна Питър. — И ти много добре го знаеш.

Усмихваше се, но в думите му имаше истина. Питър с изненада забеляза, че Ерика и Джени също са в лабораторията. Малцина от специализантите работеха вечер. Какво ставаше?

Ерика Мол стоеше при дъската за дисекции и внимателно разрязваше черен бръмбар. Тя бе колеоптеролог — иначе казано, ентомолог със специалност бръмбари. Както сама признаваше, това беше начин да сложи край на разговор на някое парти. („С какво се занимавате?“ „Изучавам бръмбари.“) В действителност обаче бръмбарите играеха много важна роля в екосистемата. Те представляваха една четвърт от всички известни на науката видове. Преди години един репортер бе попитал прочутия биолог Дж. Б. С. Холдейн какво заключение би направил за Създателя от творението му и той бе отговорил: „Има изключителна страст към бръмбарите.“

— С какво се занимаваш? — попита я Питър.

— Това е бръмбар бомбардировач — отвърна Ерика. — От онези австралийските, дето пръскат така ефективно.

Докато отговаряше, тя отново се зае с дисекцията, като се помръдна така, че се опря в Питър. Изглеждаше случайно и тя с нищо не показа, че е забелязала. Но пък беше прочута с флиртовете си.

— И какво му е специалното на този бомбардировач? — поинтересува се Питър.

Бръмбарите бомбардировачи дължаха името си на способността да изстрелват горещ зловонен спрей във всяка посока от въртяща се „оръдейна кула“ в края на коремчето. Спреят беше достатъчно неприятен, за да държи жабите и птиците настрана, и достатъчно отровен, за да убие моментално по-дребни насекоми. Още от началото на миналия век учените се мъчеха да разберат как бръмбарите бомбардировачи постигат това и днес механизмът вече бе добре известен.

— Бръмбарите произвеждат попарващ бензоквинонен спрей, който се получава от отделни съединения, съхранявани в тялото — обясни тя. — Имат две торбички в задната част на телцето — в момента ги отварям, нали ги виждаш? Първата съдържа веществото хидроквинон и окислител, водороден пероксид. Втората торбичка представлява твърда камера и съдържа ензими, каталази и пероксидази. Когато бъде нападнат, бръмбарът мускулно изстисква съдържанието на първата торбичка във втората, където съставките се комбинират и се получава експлозивна струя бензоквинон.

— А тази конкретна буболечка?

— Тя има още нещо в арсенала си — отвърна Ерика. — Наред с останалото произвежда и кетона 2-тридеканон. Той има свойствата на репелент, но действа и като сурфактант или овлажняващ агент, който ускорява разпръскването на бензоквинона. Искам да разбера къде се произвежда кетонът.

Тя леко докосна ръката му.

— Според теб не се произвежда от бръмбара, така ли? — поинтересува се Питър.

— Не е задължително. Може да се произвежда от някакви бактерии.

Това беше доста често срещано явление в природата. Производството на защитни вещества изисква енергия и ако някое животно може да използва бактерии, които да работят вместо него, толкова по-добре.

— Този кетон среща ли се другаде? — Това би могло да бъде довод в полза на теорията за бактериалния произход.

— Да, при някои гъсеници.

— Между другото, защо работиш толкова късно? — попита той.