Майкъл Крайтън - Микро

— Всички го правим.

— Защото?

— Защото не искам да изоставам и смятам, че следващата седмица ще съм заминала. За Хаваите.

Джени Лин държеше хронометър и наблюдаваше сложен апарат — някакви растения с големи листа, ядени от гъсеници под голям стъклен похлупак, свързан чрез стъклена тръба с други три похлупака, под които също имаше растения, но не и гъсеници. Малка помпа контролираше движението на въздуха между съдовете.

— Вече знаем най-общата ситуация — каза тя. — В света има известни триста хиляди вида растения и деветстотин хиляди вида насекоми, като много от тях се хранят с растения. Защо тогава растенията не са изчезнали напълно? Защото отдавна са създали защитни механизми срещу враговете си. Животните могат да избягат от хищниците, но растенията не могат.

Затова са се специализирали в химическата война. Произвеждат собствени пестициди, токсини, от които листата им стават неприятни на вкус, или пък отделят летливи вещества, които привличат хищници, хранещи се с насекоми. А понякога отделят вещества, които предупреждават други растения да направят листата си по-отровни и негодни за ядене. В случая измерваме точно това — общуването между растенията.

Гъсениците в първата колба караха растението да отдели химикал, растителен хормон, който достигаше до другите колби. Останалите растения увеличаваха производството на никотинова киселина.

— Целта ми е да измеря скоростта на реакция — обясни тя. — Затова използвам три съда. Ще откъсна листа от различни места, за да измеря количеството киселина в тях, но веднага щом отрежа листо от едно растение…

— То ще реагира така, сякаш е атакувано, и ще отдели още летливи вещества.

— Именно. Затова са и похлупаците. Знаем, че реакцията е относително бърза, в рамките на минути. — Джени посочи една кутия. — Измервам летливите вещества с високоскоростна газова хроматография, а добивът на листата си е съвсем обикновен. — Тя погледна хронометъра. — А сега, ако ме извиниш…

Джени вдигна първия похлупак и започна да реже листа отдолу нагоре, като ги подреждаше внимателно.

— Хей, хей, хей, какво става тук?

Дани Мино влезе в лабораторията, размахвайки ръце. Червендалест и кръгъл, той бе облечен със спортно сако от туид с кръпки на лактите, крещяща вратовръзка и торбести панталони; имаше вид на типичен достолепен английски професор. А това бе далеч от истината. Мино пишеше докторат върху научните изследвания — бъркоч от психология и социология с щедри дози френски постмодернизъм. Имаше научни степени по биохимия и сравнителна литература, но сравнителната литература бе надделяла; цитираше Бруно Латур, Жак Дерида, Мишел Фуко и други, които смятаха, че обективна истина не съществува, а единствената истина е онази, която е наложена. Мино беше в лабораторията, за да завърши някакъв труд по „научни лингвистични кодове и трансформация на парадигмата“. На практика това означаваше, че досаждаше на всички, тормозеше хората и записваше разговорите между специализантите, докато работеха.

Всички го презираха. Имаше чести обсъждания защо изобщо Рей Хох се е съгласил да го пусне в лабораторията. Накрая някой го попита направо. „Защото е братовчед на жена ми — беше отвърнал Рей. — И никой друг не го иска.“

— Стига бе, хора, никой в тая лаборатория не работи толкова късно, а ето че всички сте тук — каза Мино и отново размаха ръце.

Джени изсумтя презрително.

— Ръкомахник.

— Чух — каза Мино. — Какво означава това?

Джени му обърна гръб.

— Какво означава това? Не ми обръщай гръб.

Питър отиде при него.

— Ръкомахник е някой, който не е развил напълно идеите си и не може да ги защитава — обясни той. — И когато се представя на някоя конференция и стигне до местата, които не е развил, започва да ръкомаха и да говори бързо. Така, както някои размахват ръце и казват „и така нататък, и така нататък“. В науката ръкомахането означава, че нямаш доводи.

— Изобщо не правя това — махна с ръка Мино. — Семиотиката е абсолютно изопачена.

— Аха.

— Но както е казал Дерида, технопреводът е много трудно нещо. Просто се опитвам да посоча всички ви чрез жест. Какво става?

— Не му казвай — обади се Рик. — Ще поиска да дойде.

— Разбира се, че искам да дойда — заяви Мино. — Аз съм хронистът на живота в тази лаборатория. Трябва да дойда. Къде отивате?

Питър накратко му разказа историята.

— О, определено идвам. Пресечната точка между наука и търговия. Покваряването на златната младеж. О, задължително ще присъствам.