Майкъл Крайтън - Микро

— Доста е потаен относно цялата работа.

— А мислиш ли, че е нещо наистина иновативно?

Определено е иновативно, помисли си Питър, докато се взираше през микроскопа. Отново разглеждаше бялото камъче, микробот, или каквото там беше. Опитваше се да провери обяснението на брат си, че не става дума за пилотска кабина, а просто за слот за захранване или контролен модул. Изобщо не му приличаше на слот. Беше си точно седалка, пред която имаше миниатюрен, изключително детайлен пулт за управление.

Още се бореше със загадката, когато осъзна, че в лабораторията се е възцарила пълна тишина. Вдигна очи и видя, че образът от микроскопа се предава и на големия плосък екран на стената. Всички бяха вперили погледи в него.

— Какво е това, по дяволите? — попита Рик.

— Не знам. — Питър изключи монитора. — И няма да разберем, ако не отидем на Хаваите.

Мейпъл Авеню, Кеймбридж

27 октомври, 06:00 ч.

Един по един седемте специализанти решиха да приемат предложението на Вин Дрейк. Събраха данни, направиха описание на изследванията си и изпратиха уведомителни писма на Алисън Бендър в „Наниджен“. Един по един бяха информирани, че „Наниджен“ ще заплати пътя им до Хаваите и че за по-лесно ще пътуват групово. Октомври привършваше и дните им бяха посветени на подготовка за заминаването. И седемте имаха много работа — трябваше да довършат експерименти, да приведат изследователските си проекти в такъв вид, че да могат да ги оставят за известно време, а също и да съберат багажа си. Смятаха да заминат рано сутринта в неделя от летище „Бостън-Логан“, да се прекачат в Далас и да пристигнат същия следобед в Хонолулу. Бяха се разбрали да останат четири дни там и да се върнат към края на седмицата.

В сивата съботна утрин преди полета Питър Янсен седеше пред компютъра в апартамента си. Ерика Мол приготвяше бекон с яйца в кухнята и си тананикаше „Рискувай с мен“. Питър изведнъж се сети, че е забравил да включи телефона си — беше го изключил снощи, когато Ерика се появи най-неочаквано. Включи го и го остави на бюрото. Минута по-късно апаратът избръмча. Имаше есемес от брат му Ерик.

не идвай

Питър зяпна текста. Това някаква шега ли беше? Или се бе случило нещо?

защо?

Загледа се в екрана, но отговор не последва. След няколко минути чакане набра номера на Ерик на Хаваите, но се включи гласова поща.

— Ерик, Питър е. Какво става? Обади се.

— С кого говориш? — попита Ерика от кухнята.

— С никого. Опитвам да се свържа с брат си.

Влезе в менюто и отвори съобщението на Ерик. Беше пристигнало в 21:49 ч. Значи снощи! Или вчера следобед на Хаваите.

Питър отново набра номера, но пак беше прехвърлен на гласова поща и затвори.

— Закуската е почти готова — обяви Ерика.

Той отнесе телефона в кухнята и го остави до чинията си. Ерика сбърчи нос — не обичаше да вижда телефони, докато се храни. Изсипа яйцата в чинията му.

— Направих ги по рецепта на баба ми, с мляко и брашно…

Телефонът иззвъня.

Питър го грабна.

— Ало?

— Питър? — Женски глас. — Питър Янсен?

— Да, на телефона.

— Обажда се Алисън Бендър — каза тя. — От „Наниджен“.

В ума на Питър моментално се появи образът на русата жена, прегърнала Ерик през кръста.

— Вижте — рече тя, — кога най-рано можете да стигнете до Хаваите?

— Полетът ни е утре сутринта — отвърна Питър.

— Можете ли да дойдете днес?

— Не зная, аз…

— Важно е.

— Ами ще проверя полетите…

— Всъщност позволих си да ви резервирам място в самолет, който отлита след два часа. Ще успеете ли да го хванете?

— Мисля, че да… За какво става дума?

— Боя се, че имам тревожни новини, Питър. — Тя замълча за момент. — Във връзка с брат ви.

— В смисъл?

— Изчезна.

— Изчезнал ли? — Питър остана като треснат. Нищо не разбираше. — Как така е изчезнал?

— От вчера — каза Алисън. — Станал инцидент с катер. Не зная дали ви е казвал, че си взе катер „Бостън Уейлър“? Както и да е, вчера отиде с него в северната част на острова и е имал технически проблеми… Вълнението било силно, вълните се разбивали в скалите. Двигателят отказал, катерът бил изтласкан към брега…

На Питър му се зави свят. Бутна напред чинията с яйцата. Ерика пребледня и впери поглед в него.

— Откъде научихте това? — попита той.

— На скалите имало хора, видели всичко.

— Какво е станало с Ерик?

— Опитал се да запали двигателя. Не успял. Вълните били високи, лодката щяла да се разбие. Той скочил в океана и заплувал… към брега. Но теченията… така и не успял да стигне до сушата… — Тя пое дъх. — Много съжалявам, Питър.