Майкъл Крайтън - Микро

По пътя Питър не каза почти нищо. Не беше в настроение за разговори и следователят предпочете да не го притиска. Вярно беше, че образите, показващи как брат му изчезва в прибоя, бяха смущаващи. Но не толкова, колкото жената на хълма, жената в бяло, която сочеше към катера с нещо в ръката си. Защото това беше Алисън Бендър, главният изпълнителен директор на „Наниджен“, а присъствието й на мястото на злополуката променяше всичко.

Уайкики

27 октомври, 17:45 ч.

Питър Янсен лежеше на оправеното легло в хотелската си стая. Имаше чувството, че това не се случва на него. Не знаеше какво да прави. Защо не беше казал на Уатанаби коя е Алисън Бендър? Беше ужасно уморен, но не можеше да си почине. Кадрите от видеозаписа непрекъснато се сменяха пред очите му. Видя Алисън да държи нещо, докато наблюдаваше смъртта на Ерик, сякаш тя не означаваше нищо за нея. А после побърза да се махне. Защо?

Рик Хътър му беше споменал нещо във връзка с Ерика Мол. Как да провериш някого. Намери портфейла си и затършува из него, вадейки карти и пари. Най-накрая я намери — визитката, която Рик му бе дал в лабораторията преди повече от седмица. На нея беше изписано името ХОРХЕ и телефонен номер.

Човекът, който можеше да се добере до телефонни записи. Хакерът от МТИ.

Кодът беше на Масачузетс. Набра номера. Известно време даваше свободно. И продължи да дава свободно. Не се включи гласова поща, така че Питър просто продължи да чака. Накрая получи нещо като отговор.

— Ъ?

Питър се представи и обясни какво иска.

— Приятел съм на Рик Хътър. Можеш ли да ми дадеш списък на последните обаждания от и на определен телефонен номер?

— Ъ? Защо?

— Рик каза, че можеш да го направиш. Ще платя колкото поискаш.

— С пари не става. Правя нещо само ако е… интригуващо. — Слаб латиноамерикански акцент, тих глас.

Питър обясни положението.

— Една жена може би е замесена в… смъртта на брат ми.

Смърт. За първи път използваше тази дума във връзка с Ерик.

Последва доста дълго мълчание.

— Виж… Имам телефонния номер, от който ми се обади въпросната жена. Можеш ли да разбереш на кого още се е обаждала? Предполагам, че телефонът е неин. — Продиктува номера на Алисън.

Отново се възцари мълчание, което този път доста се проточи. Питър затаи дъх. Накрая Хорхе каза:

— Дай ми… няколко часа.

Питър се просна на леглото с разтуптяно сърце. Чуваше движението по Калакауа Авеню, стаята му гледаше към маука — към вътрешността, града и планините. Денят преваляше; слънцето започна да залязва и стаята се изпълни със сенки. Може би Ерик беше успял да се добере до брега. Може би страдаше от амнезия и се намираше в някоя болница. Може би всичко беше някаква ужасна грешка… Питър трябваше да се надява, трябваше да вярва, че Ерик може би ще се появи — някак, някъде. Винаги имаше шанс, колкото и малък да бе той. Или Ерик е бил… убит? Накрая вече не го свърташе и излезе навън.

Седна на плажа пред хотела и загледа как червеното сияние на залязващото слънце помръква над океана. Защо не каза на полицая, че я разпозна на видеото? Сякаш инстинктът го бе подтикнал да замълчи. Но защо? Какво го накара да постъпи така? Когато бяха малки, с Ерик държаха един на друг. Ерик го покриваше, той покриваше Ерик…

— Ето те и теб!

Обърна се. Алисън Бендър приближаваше във вечерната светлина. Носеше синя хавайска рокля и сандали и изглеждаше съвсем различна от първата им среща в Кеймбридж, когато беше с делови костюм и перли. Тук приличаше на невинно момиче.

— Защо не ми се обади? Помислих, че ще ми звъннеш веднага след като приключиш с полицията. Как мина?

— Добре — отвърна Питър. — Заведоха ме до онова място… Макапуу Пойнт… и ми показаха къде се е случило.

— Ясно. Има ли някакви новини за Ерик?

— Още не са го открили.

— А лодката?

— Какво за нея?

— Полицията проверила ли е лодката?

— О, не знам — сви рамене Питър. — Не споменаха нищо.

Тя седна на пясъка до него и постави ръка на рамото му. Дланта й бе топла.

— Много съжалявам, че ти се наложи да минеш през всичко това, Питър. Сигурно е било ужасно.

— Трудно беше. Полицията разполага с видеозапис.

— Видеозапис? Сериозно? Видя ли го?

— Да.

— И какво? Помага ли с нещо?

Наистина ли не бе видяла камерата в ръцете на двойката, намираща се само на няколко метра под нея? Възможно ли бе да е гледала единствено към катера? Тя се взираше в лицето му в здрача.

— Видях Ерик да скача… но така и не се появи отново — каза той.