Майкъл Крайтън - Микро

— Ужасно се умълча, Питър — рече тя.

— Денят беше дълъг.

— Да те черпя едно?

— Не, благодаря.

— Тукашните коктейли са прочути.

— Мисля, че е по-добре да си легна.

— Вечеря ли вече?

— Не съм гладен.

Тя стана и изтупа пясъка от роклята си.

— Зная, че си разстроен. И с мен е така.

— Да.

— Защо се държиш така студено? Просто се опитвам да…

— Извинявай — бързо каза той. Не искаше тя да заподозре нещо. Би било глупаво, дори опасно. — Просто шокът е много голям.

Тя протегна ръка и докосна бузата му.

— Обади ми се, ако мога да направя нещо за теб.

— Благодаря. Добре.

Върнаха се обратно в хотела.

— Приятелите ти пристигат утре — рече тя. — И те са разстроени заради случилото се с Ерик. Но обиколката е подготвена. Искаш ли да участваш?

— Абсолютно — отвърна той. — Не мога просто да седя… и да се измъчвам, без да правя нищо.

— Обиколката ще започне от ботаническа градина „Уайпака“ в долината Маноа, в планините — каза тя. — Оттам събираме повечето материали за проучванията. Утре в четири. Да мина ли да те взема?

— Не е необходимо — отвърна Питър. — Ще взема такси. — Криво-ляво успя да я целуне по бузата. — Благодаря, че намина, Алисън. Това означава много за мен.

— Просто искам да ти помогна. — Тя го погледна колебливо.

— И ми помагаш — рече той. — Повярвай. Наистина ми помагаш.

Питър Янсен стоеше на балкона на стаята си. Не можеше да мигне, нито да сложи залък в устата си. Информацията от Хорхе не му даваше покой. Балконът гледаше към града и разхвърляните планински върхове, съвсем черни, без никакви светлини, очертани само от звездите в нощното небе. Алисън Бендър беше направила три кратки обаждания на някакъв номер. Времето на обажданията, 15:47, се беше запечатало в ума му. Късно следобед. Спомни си, че видеозаписът на двойката също беше с отбелязан час. Опита да си го спомни. Имаше добра памет за числа — използваше ги непрекъснато в проучванията си. Отбелязаният час се появи в съзнанието му: 15:50 и някакви секунди. Само три минути след обажданията на Алисън лодката на Ерик беше записана със спрял двигател.

Момент. Ами онзи есемес от Ерик? Кога беше пристигнал? Влезе вътре, взе телефона и прелисти списъка на съобщенията. Текстът (не идвай) беше пристигнал в 21:49 ч. източно време. Между Източния бряг и Хаваите имаше шест часа разлика. Това означаваше… означаваше, че Ерик е пратил текста в 15:49 ч. Само две минути след като Алисън бе позвънила три пъти на телефон за еднократна употреба. Съобщението беше само от две думи — „не идвай“. Положението е било напечено и Ерик не бе имал време да прати по-дълъг текст. Написал го е на лодката, докато се е мъчил да запали двигателя, а секунди по-късно е скочил зад борда. Ръцете на Питър бяха лепкави от потта и телефонът едва не се изплъзна от пръстите му. Впери поглед в екрана: не идвай . Последните думи на брат му.

Ала Уаи, Хонолулу

28 октомври, 08:00 ч.

„Акамаи Боут Сървисис“ се намираше на булевард „Ала Моана“, до пристанището за яхти „Ала Уаи“ в края на Уайкики Бийч. Таксито остави Питър там в осем сутринта, но в сервиза вече кипеше работа. Не беше голям, на сушата бяха изтеглени само десетина-дванайсет съда и той за нула време успя да намери катера на брат си.

Беше тук заради въпроса, който му бе задала Алисън предишната вечер — дали полицията е проверила лодката.

Защо се интересуваше от това? Трябваше да е разтревожена за приятеля си, а сякаш бе по-загрижена за лодката. Той бавно обиколи катера, като го оглеждаше внимателно.

Предвид силното вълнение и прибоя, новият „Бостън Уейлър“ изглеждаше изненадващо непокътнат. Наистина, фибростъклото на корпуса бе цялото изподраскано, сякаш от ноктите на великан; по десния борд минаваше неравна бразда с дължина над метър и имаше отчупено парче на носа. Тези катери бяха прочути със способността си да се задържат на повърхността дори ако корпусът е съвсем натрошен. Брат му имаше дългогодишен опит с тях. Несъмнено е знаел, че няма опасност лодката да потъне. И пораженията определено не оправдаваха решението му да я изостави. Не е трябвало да скача през борда, щеше да е в по-голяма безопасност, ако беше останал на катера.

Тогава защо беше скочил? От паника? Объркал се е? Или е станало нещо друго?

От другата страна на лодката имаше дървена стълба и Питър се качи на кърмата. Всички лъкове и вратата на малката кабина бяха запечатани с жълта полицейска лепенка с надпис „Местопрестъпление“. Искаше му се да огледа външния двигател, но той също беше запечатан.