Майкъл Крайтън - Микро

— Какъв ужас — тихо промълви тя.

Стисна рамото му и започна да го гали. На Питър му се прииска да й каже да спре, но нямаше вяра на гласа си. Цялата работа изглеждаше страшно зловеща.

— И какво мислят от полицията? — попита тя.

— За кое?

— За случилото се.

— Мислят, че са се задръстили…

Телефонът му иззвъня. Питър го извади от джоба си.

— Ало.

— Хорхе се обажда.

— Момент. — Стана и се обърна към Алисън. — Извинявай, но трябва да се обадя.

Отдалечи се по плажа. В притъмняващото небе започваха да се появяват звезди.

— Слушам те, Хорхе.

— Намерих информация за онзи телефон. Номерът е регистриран на името на „Наниджен Майкротекнолъджис“ със седалище в Хонолулу. Името на служителя е Алисън Ф. Бендър.

Питър погледна назад. Алисън беше като тъмен силует на пясъка.

— Продължавай — каза той.

— В три четирийсет и седем вчера следобед, местно време, тя е звъняла на номер 646–673–2682. Три пъти последователно.

— Чий е номерът?

— Необявен номер за някой от онези боклуци, които купуваш и говориш, докато ти се изчерпа лимитът.

— И се е обаждала три пъти?

— Да, но за много кратко време — три секунди, после две, после още три.

— Добре… Това означава ли, че не е могла да се свърже?

— Не, със сигурност се е свързала. Няма отговарящо съобщение, получила е сигнал свободно. Знаела е, че е свързана. Възможностите са две. Или е продължавала да звъни, защото е очаквала някой да вдигне, или е задействала някакво устройство.

— Устройство…?

— Да. Връзваш телефона да включи нещо, когато получи обаждане.

— Добре, значи три позвънявания едно след друго. После?

— В три и петдесет и пет я е потърсил друг номер на „Наниджен“, записан на името на Винсент А. Дрейк. Искаш ли да го чуеш?

— Разбира се.

Свободно, после някой вдига.

Вин: Да?

Алисън (задъхана): Аз съм.

Вин: Да?

Алисън: Виж, разтревожена съм. Не зная дали се получи. Би трябвало да има пушек или нещо такова…

Вин: Извинявай.

Алисън: Но аз се тревожа…

Вин: Достатъчно.

Алисън: Не разбираш…

Вин: Напротив, много добре разбирам. А сега слушай. Обаждаш ми се по телефона. Искам да говориш… по-конкретно.

Алисън: О…

Вин: Разбираш ли какво искам да кажа?

Алисън: (пауза) Да.

Вин: Добре. Така. Къде е обектът?

Алисън: (пауза) Няма го. Изчезна.

Вин: Добре. В такъв случай не виждам проблем.

Алисън: Въпреки това се тревожа.

Вин: Обектът не се появи, нали?

Алисън: Не.

Вин: В такъв случай предполагам, че няма проблем. Ще обсъдим това по-подробно, но не сега. Прибираш ли се?

Алисън: Да.

Вин: Добре. До скоро.

Връзката прекъсна.

— Има още две обаждания — каза Хорхе. — Искаш ли да ги чуеш?

— Може би по-късно.

— Добре. Ще ти ги пусна на имейла като аудиофайлове. Би трябвало да можеш да ги отвориш на компютъра си.

— Благодаря. — Питър погледна назад към Алисън и потръпна. — Може ли да занеса това в полицията?

— Категорично не — отвърна Хорхе. — Трябва ти съдебна заповед, за да получиш достъп до подобни неща. Покажеш ли ги, ще пратиш по дяволите всички шансове за повдигане на обвинение. Заради незаконно издирване и придобиване на информация. Освен това ще натопиш здравата и мен.

— Тогава какво да правя?

— Хм… — изсумтя Хорхе. — Не знам… накарай ги да си признаят.

— Как?

— Съжалявам, но тук не мога да ти помогна — каза Хорхе. — Ако ти трябват още записи, обаждай се по всяко време.

И затвори.

Питър се върна при Алисън облян в студена пот. Вече се беше стъмнило и бе невъзможно да разчете изражението й. Тя седеше абсолютно неподвижно на пясъка.

— Всичко наред ли е? — попита Алисън.

— Да, всичко е наред.

Всъщност Питър имаше чувството, че се дави, повлечен от бурния поток на събитията. През целия си живот се бе занимавал с учене и до този момент смяташе, че опитът му е дал ясна и дори цинична представа за човешките същества и за това на какво са способни. През годините му се бе налагало да се сблъсква с преписвани, със студенти, предлагащи сексуални услуги срещу оценки, с такива, които фалшифицираха резултатите от изпитите си, и с професори, които присвояваха работата на подопечните си. Имаше дори един шантав случай, в който беше консултант на дипломна работа върху хероина. На двайсет и три години си мислеше, че е видял всичко.

Но вече не беше така. Идеята за убийство, за това, че някой най-хладнокръвно ще се опита да убие брат му, го остави потресен, плувнал в пот и смразен. Не смееше да разговаря с тази жена, която трябваше да е приятелка на Ерик, а явно бе заговорничила срещу него. Тази приятелка не беше проронила нито една сълза. Изобщо не изглеждаше разстроена.