Майкъл Крайтън - Микро

— Мога ли да ви помогна? — извика някой отдолу.

Там стоеше здравеняк с изцапани с грес работни дрехи и мръсен бейзболен каскет, нахлупен над очите.

— О, здравейте — каза Питър. — Името ми е Питър Янсен. Това е лодката на брат ми.

— Ясно. Какво правите тук?

— Ами исках да видя…

— Да не сте неграмотен? — попита мъжът.

— Не, аз…

— Ами явно сте, защото табелата ей там казва съвсем ясно, че всички посетители трябва да се регистрират в офиса. Вие посетител ли сте?

— Предполагам.

— Защо не сте се регистрирали?

— Просто си помислих, че мога…

— Грешка. Не можете. И какво правите горе, по дяволите?

— Това е лодката…

— Чух още първия път. Лодката на брат ви. Виждате ли всички онези жълти ленти? Знам, че ги виждате, и знам също, че можете да прочетете надписа по тях, защото ми казахте, че не сте неграмотен. Нали така?

— Да.

— Това се води местопрестъпление и нямате работа тук. А сега слизайте долу, отивайте в офиса да се регистрирате и покажете някакви документи. Имате ли документи?

— Да.

— Добре тогава. Слизайте и стига сте ми губили времето.

Мъжът се отдалечи.

Питър заслиза по стълбата. Беше почти в края й, когато чу грубия глас да казва:

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

И женски глас отвърна:

— Да, търся катера, докаран от Бреговата охрана.

Беше Алисън.

Питър спря, скрит зад корпуса на лодката.

— По дяволите — измърмори мъжът. — Какво й има на проклетата лодка? Има повече посетители от някой богаташ на смъртното си ложе.

— В смисъл? — попита тя.

— Ами вчера се появи някакъв тип, твърдеше, че лодката била негова, само дето нямаше документи и му казах да се разкара. Какви неща само не опитват хората! Тази сутрин пък се появява някакъв младок и твърди, че лодката била на брат му, едва не ми се наложи да го изкарвам от кабината. А сега се появявате и вие. Какво толкова има на тая лодка?

— Не мога да ви кажа — отвърна Алисън. — Аз лично бях оставила нещо там и искам да си го взема.

— Никакъв шанс. Първо трябва да си извадите разрешително от полицията. Имате ли такова?

— Ами не…

— Съжалявам. Полицията води лодката като местопрестъпление, както обясних и на младока.

— Къде е той? — попита тя.

— Слизаше по стълбата. Сигурно още се мотае от другата страна. Ще се появи. Искате ли да идем в офиса?

— Защо?

— За да се обадим на полицията и да ги питаме дали ще разрешат да си вземете нещата от лодката.

— Няма смисъл да ви създавам толкова грижи. Става въпрос просто за… ами за часовника ми. Свалих го…

— Нямате грижи.

— Може просто да си купя друг. Вярно, струваше доста…

— Ъхъ.

— Помислих си, че ще бъде лесно.

— Е, както искате. Но все пак по-добре да се регистрирате.

— Не разбирам защо.

— Защото така трябва.

— Не мисля — рече тя. — Не искам да се забърквам с полицията.

Питър изчака още няколко минути, след което чу:

— Можеш да излезеш, синко.

Питър излезе иззад корпуса. Алисън не се виждаше никаква. Набитият мъж го гледаше въпросително, наклонил глава настрани.

— Не искаше да се натъкваш на нея, нали?

— Не се погаждаме особено — отвърна Питър.

— Така си и помислих.

— Искате ли да се регистрирам?

Мъжът бавно кимна.

— Да, ако обичаш.

Питър влезе в офиса и се регистрира. Не виждаше смисъл да се опъва. Алисън Бендър вече знаеше, че е идвал при лодката, и следователно знаеше, че подозира нещо. Налагаше се оттук нататък да действа бързо.

Реши, че до края на деня трябва да е приключил.

Върна се в хотелската стая, където го очакваше имейл без текст от Хорхе. Към него бяха прикачени три wav файла. Единият беше запис на разговора между Алисън Бендър и Вин Дрейк. Другите два бяха нови. Прослуша ги. Бяха обаждания на Алисън по мобилния й телефон през часовете след изчезването на Ерик. И двете изглеждаха доста рутинни. В първото Алисън беше звъннала на някого, най-вероятно служител на „Наниджен“, и бе поискала нов анализ на бюджета. Във второто бе разговаряла кратко с друг човек, може би счетоводител, на тема разходи.

Алисън: „Омикрон“ изгуби още два… прототипа.

Непознат: Какво е станало?

Алисън: Не ми казаха. Вин Дрейк иска да го осчетоводите като обикновени изследователски разходи, а не като капиталово отчисление.

Непознат: Загубата на два „Хелсторм“? Но това са много пари… онези от „Даврос“…

Алисън: Просто го пишете проучвания, ясно?

Непознат: Разбира се.

Питър записа файловете, но те като че ли не разкриваха нищо, което би могъл да използва. Записа и телефонния разговор между Алисън и Вин, който определено му беше от полза. Прехвърли го на флашка, която прибра в джоба си, после го записа и на компактдиск. Свали диска в бизнес центъра на хотела и даде да му сложат професионален надпис ДАННИ НАНИДЖЕН 5.0 10/28. Когато приключи, погледна часовника си. Минаваше единайсет.