Майкъл Крайтън - Микро

— А така…

— И какво станало?

— Обвинението било оттеглено. Компанията от Пале Алто обявила фалит. И това е всичко, освен че шефът на компанията е цитиран да казва, че „Наниджен“ в края на краищата наистина разполагат с технологията.

— Значи мислиш, че всичко това е вярно? — попита Рик.

— Мисля, че закъснявам за тренировка — отвърна Керън.

— Аз пък мисля, че е вярно — рече Джени Лин. — И смятам да ида на Хаваите и да проверя лично.

— Аз също — обади се Амар.

— Аз пък не вярвам — заяви Рик Хътър.

Питър вървеше с Керън Кинг по Мас Авеню към Сентръл Скуеър. Беше късен следобед, но слънцето още грееше. Керън носеше сака си в едната си ръка, а другата беше свободна.

— Рик ужасно ме дразни — рече тя. — Държи се като много морален тип, докато всъщност е просто мързелив.

— Какво имаш предвид?

— Да останеш в университета е безопасно — каза Керън. — Приятен, удобен и сигурен живот. Само че той никога няма да го признае. Ще бъдеш ли така добър да минеш от другата ми страна? — добави тя.

Питър се премести от лявата й страна.

— Това пък защо?

— Искам ръката ми да е свободна.

Питър погледна дясната й ръка. Керън беше стиснала ключа за колата в юмрука си и върхът му стърчеше между кокалчетата й като острието на нож. На верижката на ключодържателя, до самата й китка, имаше флакон сълзотворен газ.

Питър не се сдържа и се усмихна.

— Мислиш, че тук е опасно?

— Светът по принцип е опасно място.

— Мас Авеню? В пет следобед? — Намираха се в сърцето на Кеймбридж.

— Колежите не съобщават реалния брой изнасилвания — отвърна Керън. — Лоша реклама, нали разбираш. Богатите възпитаници няма да пращат дъщерите си.

Питър продължаваше да се взира в стиснатия й юмрук и в стърчащия ключ.

— И какво смяташ да правиш с този ключ?

— Прав удар в гърлото. Моментална парализираща болка, може би пробиване на трахеята. Ако това не го извади от строя, сълзотворен газ в лицето от близко разстояние. Як ритник в капачката, чупене при възможност. Дотогава вече ще е паднал и няма къде да ходи.

Беше съвсем сериозна, почти мрачна. Питър потисна желанието си да се разсмее. Улицата беше позната, съвсем обичайна. Хората се връщаха от работа, прибираха се за вечеря. Разминаха се с някакъв изтормозен на вид професор с измачкано рипсено сако, стиснал наръч писмени работи. След него пристъпваше дребна възрастна дама с проходилка. Напред се виждаше група бегачи.

Керън бръкна в чантата си, извади малък сгъваем нож и отвори дебелото назъбено острие.

— Имам и нож „Спайдърко“. Мога да изкормя кучия син, ако се стигне дотам. — Вдигна очи и видя изражението му. — Мислиш, че се държа нелепо, нали?

— Не — отвърна той. — Просто… наистина ли би наръгала човек?

— Виж какво — рече тя. — Заварената ми сестра беше адвокат в Балтимор. Един ден, в два следобед, тръгнала към колата си в гаража и някакъв тип я нападнал. Тя паднала, ударила се в цимента и изгубила съзнание. Била пребита и изнасилена. Когато дошла на себе си, имала ретроградна амнезия, не можела да си спомни нищо за нападателя, как точно е станало, как изглежда онзи. Абсолютно нищо. Прекарала един ден в болницата и я изписали. В кантората й работел някакъв тип, съдружник, който имал подозрителни драскотини по врата и тя си помислила, че може да е той. Някой от собствената й фирма я е проследил и изнасилил. Сестра ми обаче не помни и не може да е сигурна. И се чувстваше ужасно. Накрая напусна кантората, премести се във Вашингтон и трябваше да започне всичко от нулата. — Керън вдигна юмрук. — И всичко това само защото не е носила ключовете си по този начин. Беше твърде мила, за да се защитава. Дрън-дрън.

Питър се мъчеше да си представи как Керън Кинг наръгва някого с ключа или го изкормва с ножа. С безпокойство си помисли, че би го направила. В университетската среда, където повечето хора просто говореха, тя като че ли изглеждаше готова за действие.

Стигнаха до студиото за бойни изкуства. Стъклата на прозорците бяха облепени с хартия. Отвътре се чуваха викове в унисон.

— Е, аз съм дотук — рече тя. — Ще се видим по-късно. Виж, ако говориш с брат си, питай го защо фармацевтични компании са вложили толкова пари в микророботика, става ли? Просто ми е любопитно.

И тя мина през летящите врати.

Вечерта Питър се върна в лабораторията. Трябваше да храни кобрата веднъж на три дни и обикновено го правеше вечер, тъй като кобрите бяха нощни създания. Беше осем часът и осветлението бе приглушено, когато той пусна гърчещия се бял плъх в кутията и затвори капака. Плъхът моментално се сви в ъгъла и замръзна. Помръдваше единствено носът му. Змията бавно се разви и се обърна към него.