Майкъл Крайтън - Микро

Вин Дрейк го изгледа спокойно.

— Не правим претенциозни твърдения без основателни причини — рече той.

— И какви точно са тези инструменти? — не се предаваше Рик.

— Това е фирмена тайна — отвърна Вин. — Ако искате да научите, подписвате декларация за поверителност, идвате на Хаваите и виждате с очите си. Ще поемем пътните ви разходи.

— Кога?

— Когато сте готови. Ако искате, още утре.

Вин Дрейк бързаше. Завърши презентацията си и всички излязоха на Дивинити Авеню, където бяха паркирани фераритата. Следобедният октомврийски въздух малко хапеше, дърветата сякаш горяха в ръждивочервени и оранжеви пламъци. Хаваите изглеждаха като някакъв друг свят, на милиони километри от Масачузетс.

Питър забеляза, че Ерик не слуша. Беше прегърнал Алисън Бендър и се усмихваше, но мислите му бяха зареяни някъде другаде.

— Ще позволите ли да поговорим по роднински? — обърна се Питър към Алисън. Грабна брат си за ръката и го поведе по улицата надалеч от другите.

Питър беше с пет години по-млад от Ерик. Винаги се бе възхищавал на брат си и малко завиждаше на способността му без никакви усилия да се справя с всичко, било то спорт, момичета или научни занимания. Ерик сякаш никога не се напрягаше, не се потеше и не се тормозеше. Независимо дали ставаше дума за плейоф, устен изпит или докторат, той винаги знаеше как да се справи. Винаги беше уверен, никога не проявяваше безпокойство.

— Алисън изглежда готина — каза Питър. — Откога ходите?

— От два месеца — отвърна Ерик. — Да, готина е.

Думите му обаче не прозвучаха особено ентусиазирано.

— Има ли някакво „но“?

Ерик сви рамене.

— Не, просто реалност. Алисън е магистър по бизнес администрация. Адски е делова и може да бъде доста сурова. Нали се сещаш — „татко искаше момче“.

— Доста е красива за момче.

— Да, красива е — съгласи се Ерик, но пак със същия тон.

Питър реши да опипа почвата.

— А как стоят нещата с Вин?

Винсент Дрейк имаше малко нечиста репутация. На два пъти му бяха повдигани обвинения за закононарушения, но и двата пъти излезе чист, макар никой да не знаеше как точно. На Дрейк се гледаше като на упорит, умен и безскрупулен, но най-вече — като на преуспял човек. Питър се изненада, когато Ерик започна да работи за него.

— Вин няма равен в намирането на пари — отвърна брат му. — Презентациите му са блестящи. И никога не остава с празни ръце, както се казва. — Ерик сви рамене. — Приемам негативната страна. Готов е да каже всичко, само и само да постигне своето. Но напоследък е… ами… по-внимателен. Държи се повече като президент.

— Значи той е президент на компанията, Алисън е изпълнителен директор, а ти…?

— Вицепрезидент, отговарящ за технологиите — отвърна Ерик.

— И как е?

— Идеално. Харесва ми да отговарям за технологиите. — Той се усмихна. — И да карам ферари…

— Какви са тези ферарита? — попита Питър, докато приближаваха колите. — Какво ще правите с тях?

— Ще пътуваме по Източния бряг — отвърна Ерик. — Ще спираме при по-големите университетски лаборатории по пътя и ще изнасяме малкото си представление за събуждане интереса на кандидатите. А после ще предадем колите в Балтимор.

— Ще ги предавате ли?

— Под наем са — обясни Ерик. — Просто за привличане на вниманието.

Питър погледна тълпата около колите.

— Работи.

— Аха, и ние така си помислихме.

— Значи сега наистина набирате хора.

— Наистина набираме хора.

Питър отново долови липсата на ентусиазъм в гласа на брат си.

— Какво има, братле?

— Нищо.

— Стига, Ерик.

— Нищо, честно. Компанията върви, имаме страхотен напредък, технологиите са изумителни. Всичко е наред.

Питър не каза нищо. Известно време двамата вървяха мълчаливо. Ерик пъхна ръце в джобовете си и добави:

— Всичко е супер. Сериозно.

— Добре.

— Така е.

— Вярвам ти.

Стигнаха до края на улицата и тръгнаха обратно към групата около колите.

— Е, разказвай — рече Ерик. — С кое момиче от лабораторията излизаш?

— Аз? С никое.

— Тогава…?

— В момента с никое — малко умърлушено каза Питър. Ерик винаги беше имал много момичета, докато любовният живот на Питър беше хаотичен и незадоволителен. Преди имаше едно момиче от факултета по антропология, което работеше недалеч, в музея „Пийбоди“, но историята приключи, когато тя започна да излиза с гостуващ професор от Лондон.

— Азиатката си я бива — отбеляза Ерик.

— Джени ли? Да, страшно си я бива. Но играе в другия отбор.