Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Това познато ли ти е? Има ли нещо общо с острова?

Старият Дан го поглежда и отпива от чая си.

– Прилича на келтски, но е различен. Сякаш е принадлежал на специална секта или клан. – Оставя рисунката на масата. – Значи търсиш легенди. Тук е пълно с такива.

– Като легендата за крал Артур и рицарите му?

– Янки си, нали?

– Да, американец съм.

Старецът отхапва от препечената си филия.

– И се опитваш да свържеш този кръст с крал Артур и Лънди?

– Мислиш ли, че би било абсурдно?

– В никакъв случай. Има хора, които казват, че този остров всъщност е Авалон, гробното място на Артур.

Бронти подозира, че започват да го баламосват.

– Мислех, че то е в Англия, близо до Гластънбъри?

– Пропаганда. Англичаните твърдят, че е в Англия. Уелсците казват, че е в Уелс, а французите настояват, че е при тях. – Лодкарят поглежда през прозореца. – Всички лъжат, когато става дума за легенди. Надушват паричките на туристите и лъжат, лъжат, лъжат. Неслучайно обаче Лънди е известен като Annwyn , вратата към Отвъдния свят.

Бронти великодушно се въздържа да се впуска в теологически спорове.

– Е, ако Артур е тук, къде бих могъл да намеря гроба му?

Дан отпива от чая, преди да отговори.

– Това би трябвало да е тайна, нали? Помисли си как костите на крал Ричард Трети са лежали векове наред под земята в Лестър, намериха ги едва наскоро под един паркинг; може би крал Артур лежи някъде тук в безименен гроб – В очите на моряка проблясва весела искра. – Отиди и виж Гробовете на великаните, Келтските камъни, както им казват – може да го намериш там. Или потърси в морето, може да е откаран с лодка и положен в дълбините на великия океан.

– Имам чувството, че ми се подиграваш.

Старецът поклаща глава.

– Не те поднасям. Всичко е възможно в Лънди. Това е магическо място. Ако останеш по-дълго, ще разбереш, че съм прав.

7Small – малък, дребен; fellow – човек, другар. – б. пр.

117

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Един елен се разхожда в края на буковия шубрак, после се стряска от профучаващия рейндж роувър, който нарушава сутрешния покой. По поляната бързо пробягват зайци и панически търсят къде да се скрият. Тлъсти овце се събуждат от дрямката си и започват да пасат влажната трева.

Колата спира до главния вход.

Мици излиза, преди шофьорът да заобиколи, за да ѝ отвори вратата. Трясва я силно и без да поглежда назад, се запътва към замъка.

– Ти си американката, нали?

Плътният мъжки глас се разнася изневиделица. Тя се обръща и се сепва, когато вижда стареца – дълга бяла коса, рошава брада и стигащо до земята черно палто.

– По дяволите! Откъде се появи, бе, човек?

– Аз съм Мирдин – слабата му ръка се повдига към нея. – Истинско удоволствие е да те срещна.

Очите му бродят по лицето ѝ и той си спомня видението пред Извора на познанието: две жени, едната добре позната нему, другата – напълно непозната. И двете са в опасност, и двете ще видят смъртта.

Тя се взира продължително в бледозелените му очи, докато се здрависват.

– Мици Фалън. В бъдеще бъди по-внимателен с твоите изненадващи срещи.

– Очите казват много малко – изрича той обезоръжаващо, като уверено издържа на погледа ѝ. – Ако търсиш истинската същност на човек, трябва да погледнеш устата му. Устните и езикът са роби на мозъка; те са глупави и е много по-вероятно да допуснат грешка, отколкото очите.

Неволно тя отмества поглед към устата му. Зъбите са си на мястото, добре оформени и чисти. Устните са лъскави, пухкави и влажни. Като на много по-млад човек.

Мирдин също я изучава съсредоточено.

– Устата ти е свикнала да казва истината. Добър човек си, но не трябва да си тук.

– Извинявай, какво каза?

– Търсиш хората, които влязоха в Пещерата на миналото и настоящето и убиха Пазителя на времето...

– Кого търся ?

– ... преследваш ги, преследваш и мълчаливия кафяв звяр, който отнесе учениците на Смъртта.

– Аха... – Сега вече разбира. На горкия старец му хлопа дъската. – Беше ми приятно да се запознаем, Мервин – усмихва се любезно тя и стиска ръката му отново. – Трябва да вървя и да намеря сър Оуен. Грижи се за себе си.

Мици иска да се отдалечи, но по някаква причина не може. Стъпалата ѝ са натежали и не може да ги премести.

Мирдин пуска ръката ѝ. Очите му се присвиват и меките му устни изговарят бавно и убедително думите.

– Трябва да върнеш сянката на познанието. Върни утрешната светлина или ще рониш безспирно сълзи.