Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Лейтенант! – гласът е на Оуен.

Едва успява да извие горната част на тялото си към него.

– Добро утро. Как сте днес? – пита той.

Краката ѝ олекват и се освобождават от внезапната тежест и тя полита напред.

– Аз... Току-що срещнах Мерв... – обръща се да му покаже стареца. Само че него го няма.

– Добре ли сте? – Оуен хваща ръката ѝ я поглежда внимателно. – Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

118

САН МАТЕО, САН ФРАНЦИСКО

Рут Евърет се събужда с най-ужасното главоболие на света. Първо се появява агонизиращата болка в главата ѝ. После идва пристъп на гадене, последван от осъзнаването, че е напълно облечена, лежи на пода на кухнята си и се взира в тавана.

Но най-лошото предстои.

Мигът, в който си спомня какво се е случило.

Милата жена, чиято кола се бе развалила пред къщата ѝ... я беше нападнала.

Беше я пуснала, за да се обади от стационарния телефон на компанията за коли под наем, и докато чакаха пътна помощ, Рут започна да прави кафе. Стоеше до прозореца и вадеше чашите, когато жената забучи нещо остро във врата ѝ. Лъжливата кучка я наръга, затисна устата ѝ с ръка и после я бутна да седне на пода, където Рут изгуби съзнание.

Изправя се на крака. Запрепъва се към мивката. Пие вода и се опитва да си представи какво ще намери, когато се съвземе и обиколи къщата. Чантата ѝ сигурно ще бъде празна – парите и кредитните ѝ карти ще липсват. Без съмнение и бижутата ѝ ще са изчезнали. Може би дори колата.

Близначките.

Отначало не бе помислила за тях, защото още бе замаяна от наркотиците, но сега се стряска.

– Джейд! Амбър!

Гърлото я боли, докато вика.

– Момичета, къде сте...

Бяха отвън – във вътрешния двор, когато жената се появи. Може би са изтичали до съседите, за да извикат помощ. Забързва към хола. Поглежда в дневната и при телевизора. Няма следи от борба. Изглежда, нищо не е откраднато.

– Момичета, горе ли сте? – чувства се замаяна, когато се запътва към горния етаж. В основната спалня книгите на Джак все още са струпани на висока купчинка на шкафчето от неговата страна на леглото и един разделител виси от роман, който така и не е успял да дочете.

По средата на нейната масичка проблясват гривните и пръстените от кутията ѝ за бижута.

– О, божичко! – Рут се отпуска на леглото, когато осъзнава какво всъщност се е случило.

На завивката лежи бележка.

Посланието е ясно и се състои от седем думи.

АКО СЕ ОБАДИШ НА ЧЕНГЕТАТА, ДЕЦАТА УМИРАТ.

119

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Сър Оуен повежда Мици към една градинска пейка от тиково дърво до алеята, на няколко метра от мястото, където я е намерил.

– Поседнете малко тук, после ще влезем.

– Добре съм. Не съм куче, което има нужда от разходка – тя поглежда към пустата морава. – Кой беше онзи старец и къде, по дяволите, изчезна?

– Сложно е.

– Обзалагам се.

Телефонът ѝ звънва.

– Нещо против да се обадя?

– Разбира се, че не. – Той отстъпва на разстояние, за да ѝ осигури лично пространство.

Звъни сестра ѝ. Сигурно не може да заспи и иска да си поговорят за Джак и палавите му ръце.

– Здрасти, Рути, малко съм заета в момента, мога ли да ти звънна по-късно?

Следва напрегнато мълчание, преди тя да отговори.

– Мици... става дума за момичетата.

Страхът я завладява.

– Какво за момичетата?

– Няма ги. Отвлекли са ги от къщата.

– Не разбирам. За какво говориш?

Мисли си за Алфи. Може би ги е взел без разрешение.

– Пуснах тази жена вътре... – заеква Рут. – Тя каза, че колата ѝ се е повредила. И докато чакахме сервизния камион, заби нещо във врата ми. – Вече почти не може да говори. – Току-що се свестих и намерих бележката. Пише, че ако се обадя на ченгетата, децата ще умрат.

Сърцето на Мици блъска в гърдите ѝ.

– Обади ли им се?

Опитва се да си напомни, че трябва да запази хладнокръвие и да се държи професионално.

– На кого се обади, Рут?

– Само на теб – избухва в плач. – Само на теб! На никой друг!

– Добре – Мици издиша и се чува да казва: – Не прави нищо. Заключи вратите, седни и чакай да ти се обадя. – Поглежда към Гуин. Той стои на няколко метра с гръб към нея, очите му са вперени в кулите на замъка. Може ли да е той?

Прибира телефона и се хвърля срещу него. Удря го в гърба. Той полита напред, но не пада. Посланикът се обръща и вижда изпълнените ѝ с гняв очи.

– Ти, шибан кучи син! Мислиш, че можеш да нараниш децата ми?! – замахва отново с дясната си ръка.

Той сграбчва дланта ѝ във въздуха с лекота, сякаш хваща бейзболна топка, хвърлена от дете.