Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Трябва да кажа на баща им – казва Мици, като че ли по-скоро на себе си, отколкото на шефката си. – Той направо ще полудее, когато разбере.

– Дай ми адреса и ще изпратим служители на мястото, да го чакат и да го следят, след като му се обадиш.

Оуен кима на колегата си.

– Изключи го. Не е нужно да слушам това.

Боку изключва сигнала.

– Искаш ли да изпратим екип?

– Веднага. Кой беше младият агент, който направи проучването за Фалън и ирландския полицай?

– Рос Грийн. Работи с Ив Гарет. И двамата са бивши полицаи и съм сигурен, че някой ден ще станат членове на Вътрешния кръг.

– Надявам се, че си прав; винаги имаме нужда от прилив на свежа кръв. Дай му указания – ако е свободна, прати и Ив.

– Ще говоря с Гарет и ще го уредя.

– И му предай, че задължително трябва да се погрижат за случая. Можеш да си сигурен, че Мардрид дърпа конците на Марчети и ще се опита да използва момичетата на Фалън, за да дръпне нашите.

122

НЮ ЙОРК

На „Метрополитан овал“ в Куинс, стадиона, който има славата на най-стария непрекъснато използван футболен комплекс в Америка, завършва оспорван мач между два детски отбора.

На игрището с великолепна гледка към Манхатън, което се намира само на петстотин метра и три минути пеша от дома на Захра Коршиди, „Бруклинските рицари“ бият с два на нула „Уестчестър“.

Сред малката тълпа от подвикващи родители е и Гарет Мадок. На противоположната страна има двама души от неговия екип. Още шестима са разположени по страничните пътища към стадиона.

Захра закъснява с двайсет минути за срещата и Мадок започва да се притеснява. Слънцето блести силно и той закрива очите си с ръка. Южно от игрището забелязва тъмната сянка на черна бурка, плъзгаща се между дървета.

– Готови. Целта приближава от юг – прошепва Мадок в предавателя, закачен на ръкава на торбестото му кафяво яке.

В тълпата се размърдват тела. Незабележими ръце се плъзгат и махат предпазителите на оръжията. Захра може да е следена; може и да не е. Никой не иска да рискува.

Мадок се уверява, че го е забелязала, после се отдалечава от викащите родители и се запътва към улиците. Прикрива се в един ъгъл и наблюдава.

В едната си ръка Захра носи кафява торба на „Бъргър Кинг“, а в другата полуизпита чаша кока-кола. През процепа на черния никаб Мадок вижда изпълнените ѝ със страх очи, които гледат във всички посоки.

– Добре ли си?

Покритата глава кимва.

– Имаш ли да ми кажеш нещо?

– Баща ми нареди на мен и на майка ми да излезем. Каза, че ще посреща много важен гост и не бива да сме там, за да го срамим. Трябваше да почистим задната стая, после ни каза да стоим навън, докато ни звънне.

– Попита ли го колко време може да отнеме?

През тъмното покривало се разнася тих смях.

– Баща ми не е от хората, на които задаваш въпроси. Просто изпълняваш заповедите му.

– Успя ли да поставиш устройствата, които ти дадох?

Захра не отговаря. Вдига чашата, плъзга сламката в процепа на забрадката и отпива дълга глътка.

Мадок гледа как течността в сламката се надига и забелязва, че кокалчетата на дясната ръка на момичето са подути. Поглежда към торбата, която държи с другата си ръка, и вижда, че и останалите пръсти са наранени.

Захра забелязва погледа му.

– Би ме, защото ме завари в стаята му. В задната стая, в която ти искаше да отида. Накара ме да коленича на земята като куче, после тъпка ръцете ми с крака.

Мадок беше чул достатъчно.

– Трябва да те заведем в болницата.

– Болницата може да почака. – В гласа на момичето прозвучава неочаквана стоманена нотка. Изхвърля допитата кола в кошчето за боклук и повдига торбата на „Бъргър Кинг“, за да я види. – Ще отида на някое спокойно място, за да изям това.

Преди да се обърне и да се отдалечи, добавя:

– И да, микрофоните и камерите ти са скрити в стаята.

123

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Мици затваря телефона и застива на място. Вратата се отваря и Оуен влиза заедно с Джордж Далтън.

Това се казва късмет – мъжът, когото най-много искаше да разпита, да се появи точно тогава, когато не може да си позволи да разговаря с него.

– Чух за дъщерите ви – съчувствието на Далтън изглежда напълно искрено. – Много съжалявам за станалото.

Тя се обръща към посланика.

– Трябва да тръгна възможно най-скоро за Калифорния. Ще ми кажете ли къде е най-близкото летище?

Той поклаща глава.

– Това не е необходимо. Хеликоптерът ми ще ви откара до „Хийтроу“ и оттам ще отпътувате с личния ми самолет за Щатите.