Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– А убийствата, по които работя... – в гласа ѝ проличава скептицизъм, – и те ли са свързани с мистериозния бивш рицар, осквернител на гробници?

Оуен знае, че го изпитва.

– Не всички. Джордж Далтън ще бъде тук сутринта и ще обсъди с вас подробностите за убийството, с което сте го свързали.

– И вие мислите, че като ме доведете тук долу, като ми покажете всичко това и ми разкажете тези истории, аз ще видя неговите отговори – и вероятното му признание – в друга светлина?

– Точно това се надявам да направите.

– Опасявам се, че изобщо не ме познавате, сър Оуен. Аз правя всичко по правилата. В моя учебник убийството си е убийство. Няма извинения. Няма измъкване. Без значение дали си някоя жалка отрепка, допуснала грешка, или добре образован дипломат, който е трябвало да знае отлично какви ще са последствията от неговите действия. Сега може ли да ме върнете в хотела? Стомахът ми вече мисли, че някой ми е прерязал гърлото, а вие наистина не искате да виждате какво се случва, когато огладнея още повече.

113

УЕЛС

Минава полунощ, когато Мици се връща в хотела. Нощният управител, слаб мъж с мазна коса, казва, че няма шанс да хапне каквото и да било преди закуска.

– Що за скапана страна е това? Животът не тече само от девет сутринта до пет следобед, вие най-добре трябва да го знаете!

– Много съжалявам, мадам.

– Съжалението няма да напълни стомаха ми.

Тя тръгва по стълбището към стаята си.

Всичко в минибара е абсурдно скъпо. С вина отваря два пакета бонбони и малка бутилка бяло вино. Напълно незадоволителната ѝ вечеря струва двайсет английски лири. Дори не смее да ги превърне в долари. Когато си ляга, вече е достатъчно спокойна, за да звънне на сестра си. Свързва се и с изненада открива, че Амбър е суперразвълнувана, защото Рут е обещала утре да ги заведе в аквариума в Монтерей, който очевидно се състои от десетки подводни тунели, където можеш да видиш над двайсет хиляди риби.

Мици би убила да види поне една риба в момента. Голяма сочна пъстърва. На скара, с резенче лимон и може би с гарнитура от пържени картофки и зеленчуци.

Приключва разговора, затваря телефона и поглежда към тавана.

– Чуваш ли, Господи? Наистина се нуждая от благословията ти и от хубав дълбок сън.

За да е сигурна, че ще ѝ се получи и без Божията намеса, взема последното от обезболяващите хапчета и се пъха под завивките.

114

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

Оуен Гуин си сипва чаша шестгодишен коняк и я отнася от ореховия шкаф в задната част на кабинета до бюрото си.

На монитора му има иконка с име ВЕЧЕРЕН ДОКЛАД. Може би за пръв път от много време насам му е трудно да се заеме с информацията от разузнаването. Умът му е зает с други неща. Не само с калифорнийската полицайка и нейния кръстоносен поход, а и с Мардрид, Марчети, терористичните нападения в САЩ и във Великобритания. Бременността на Дженифър. Връзката ѝ с Боку.

Собствената му смъртност.

Времето изтича. Неговото време. Трябва да е сигурен, че Орденът ще е в достатъчно добро състояние, за да продължи да съществува и без него.

Телефонът за връзка с Ню Йорк звънва и го откъсва от мислите.

– Здравей!

– Надявах се да те хвана, преди да си легнеш – гласът на Гарет Мадок е пресипнал, вече няколко дни работи неуморно, без да спи. – Нашето момиче сложи проследяващо устройство на Калид Коршиди.

– Браво.

– Става и по-добре. Той ни доведе до тайна квартира в Ийст Флатбуш. Поставихме подслушватели и имахме късмет. В мазето вече имаше трима души. Единият от тях се оказа имам Юсеф Мусави.

Името е достатъчно, за да накара Оуен да остави коняка на бюрото.

– Сигурен ли си?

– Имаме софтуер за разпознаване на гласове. Деветдесет процента е сигурно, че е той.

Оуен продължава да е скептичен.

– Някой нарече ли го по име?

– Не. Но Набил Табризи бе там и се обръщаше към него с „имам“. Антун смяташе, че Набил получава инструкции от Мусави.

– Кой беше другият? Каза, че са били трима.

– Не знаем, но имамът определено беше главният командващ. Той водеше разговора и към него се обръщаха с най-голямо уважение.

Оуен усеща как сърцето му се разтуптява.

– ЦРУ и Отделът за борба с тероризма ще продадат душите си, за да пипнат Мусави, да не говорим за някой над него. Моля те, кажи ми, че са говорили за нещо по-важно от цената на дюнерите.

– Троица.

– Какво?

– Това каза неизвестният. Чакай, имам текста на записа пред себе си. Цитирам: „След четирийсет и осем часа Троицата вече няма да съществува“. После непознатият ги пита дали са разбрали какво се изисква от тях. Те казват, че са разбрали, и всички коленичат за молитва.