Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Затворените очи на Мирдин са заслепени от ярката светлина на това видение. Синьо и червено, оранжево и бяло. Сякаш се взира в центъра на избухваща експлозия. Ушите го болят от крясъците на хора, мъже и жени, възрастни и деца. Те плачат. Молят болката да спре. Виковете им се застъпват.

И Оуен е там. В центъра на болката. Отчаяно се опитва да я погълне цялата.

Неспособен да я спре.

71

КАЛЕДВУЛХ ЕТИКЪЛ ИНВЕСТМЪНТ, ЛОНДОН

Мелиса Сакс изпраща американците и се връща в кабинета на сър Оуен.

– Готов ли сте за обаждането от Министерството на вътрешните работи, сър?

– Да. Благодаря ти, Мелиса.

Далтън се надига от дивана.

– Искате ли да ви оставя сам?

– Не, остани. Трябва да поговорим веднага след като приключа с този разговор.

На телефона му присветва едно копче. Той вдига слушалката и отговаря.

– Здравей, Чарлз. Как се справяте?

– Стараем се и правим всичко по силите си. Какво знаеш? – пита Чарлз Хатфилд, макар да подозира, че е поне толкова, колкото знае и самият той.

– Само най-основните детайли. Бомба на „Евростар“. Експлозия на територията на Великобритания. Около петдесет загинали.

– Може би повече. Няма да знаем, докато не дойдат докладите на спешната медицинска служба. Устройството се е взривило южно от Ашфорд, пет минути след напускане на гарата. Пенсионерка видяла мъж да бърника в раница, от която се показвали жици, и предупредила персонала на влака. Когато контрольорът се опитал да разпита подозрителния мъж, той избягал и се скрил в тоалетната, заключил се вътре и взривил бомбата.

На монитора пред посланика вече тече запис от хеликоптера, предаващ на живо картина от мястото на събитието. Виждат се разместени релси, дим и пламъци, издигащи се от вагоните, тела по земята наоколо и мигащи светлини на пожарни коли и линейки.

– Ще приключа една среща тук и идвам веднага в Уайтхол. Предполагам, че ще свикаш заседание на кабинета?

– Специалният ни екип вече събира информация. Кога можеш да се присъединиш към нас?

– След час.

– Добре – кимва Хатфилд и проверява новите данни на компютъра си, докато говори. – Знам, че това не е утешение за жертвите и семействата им, но слава на Бога, че бомбата не се е взривила, докато влакът е бил в тунела. Взрив по средата на тунела щеше да причини много повече разрушения и трагедията щеше да е неколкократно по-голяма.

– Може би това е било намерението им – казва Гуин, докато наблюдава на екрана как хеликоптерът кръжи точно над разкъсаната линия. – Някой да е поел отговорност?

– Още не. Но съм сигурен, че ще е „Ал Кайда“.

Гуин затваря телефона и се връща при Далтън. Личи си, че младият му колега е притеснен.

– Какво има, Джордж?

– Мисля си за разговора с американците. Опасявам се, че обърках нещата.

– Как?

– Сега си давам сметка, че агентката не знаеше със сигурност дали съм бил в закусвалнята близо до Дюпон и просто блъфира, а аз потвърдих теорията ѝ.

– Фактът, че повдигна темата показва, че е имала добри основания да смята, че си бил там. Голямата грешка е самият линкълн.

– Нямах избор. Бях в линкълна, когато получих съобщението, че хората на Марчети са се запътили към Кенсингтън. Ако се бях опитал да сменя колите, вероятно нямаше да стигна навреме.

– Ще се наложи да се заема с взрива на „Евростар“, така че оставям американците на теб. Нека някой разбере къде са отседнали. Искам стаята им да бъде претърсена и да бъдат поставени под постоянно наблюдение – и с техника, и с хора, докато не отменя заповедта. Нека да видим дали можем да спрем разследването, преди то да спре нас.

72

ЛОНДОН

Новината за бомбения атентат във влака звучи по радиото в ролса и Мици и Бронти слушат в пълно мълчание.

След като говорителят приключва, тя звънва в кабинета на сър Оуен и оставя съобщение на Мелиса. Посланикът се бе оказал прав, наистина трябваше да му се извини.

Пътуването до новия им хотел е дълго и преминава в неловка тишина.

Въпреки стъклената преграда нито тя, нито Бронти се чувстват удобно да обсъждат срещата.

Регистрират се в „Дийн“, нов хотел в Сохо, близо до обожаваните от папараците места като клубовете „Граучо“ и „Айви“, и се съвещават в компанията на поръчаните от румсървиса клуб сандвичи, пържени картофи и две големи чаши кафе.

– Е, какво разбра от нашия приятел, британския консул? – пита Бронти, докато потупва дъното на бутилката с кетчуп, за да потече по-лесно сосът.