Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Мици забелязва, че никой от дипломатите не трепва при вида на снимките. Бърка в папката си и изважда разпечатана от Гугъл карта.

– Моля, погледнете тук, господин Далтън. Ето, на картата магазинът на господин Голдман е отбелязан с А. Гората, в която е намерен Сакони, е означена с Б. Това е Масачузетс авеню във Вашингтон, където се намира британското посолство.

Мици забелязва как младият мъж се съсредоточава върху картата. Кръстосва глезени, за да попречи на краката си да потропват нервно. Не пропуска как той притиска устни, за да ги овлажни, възможно най-дискретно. Насочва поглед към Гуин и установява, че той изобщо не се интересува от картата, а само от колегата си и от неговото поведение.

Мици се обляга назад и се отпуска.

Има още карти, които може да изиграе, но сега е моментът да блъфира и да вдигне залозите.

Изчаква, докато консулът вдигне глава, и отвръща на пронизителния ѝ поглед.

– Въпросът ми, господин Далтън, е къде сте били между девет и половина вечерта миналия петък и събота сутринта?

Консулът отново навлажнява устните си.

– Не съм сигурен. Точно преди напускането на Вашингтон и завръщането ни във Великобритания се случиха много неща. – Поглежда към посланика. – Мисля, че събирах някои неща за сър Оуен. Нещо лично и поверително.

Рицарят кима утвърдително.

Общото измъкване подсказва на Мици, че няма смисъл да стреля веднага.

– С каква кола бяхте?

– С линкълна на посолството.

– Сребрист MKZ с панорамен покрив?

– Да.

– Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че свидетел е видял този същия линкълн да тръгва след кафявия „Ескалейд“, каран от Сакони, докато той се е отдалечавал от магазина на Голдман веднага след убийството?

– Ще кажа, че вашият свидетел може да е объркал това, че моята кола е била на същия път по същото време, със съзнателно преследване.

– Не мисля така –Мици изиграва следващата си карта. Обръща третата, четвъртата и петата снимка. – Това са последователни снимки на линкълна с вас на мястото на шофьора, запътващ се на юг към кръстовището на Белтуей. По някаква причина винаги сте на около половин километър зад джипа. – Потупва многозначително последната снимка. – Когато джипът слиза от магистралата на Дюпон, вие също слизате.

Консулът свива рамене пренебрежително.

– Виждам поне дузина коли на вашите снимки. Може да се каже, че всяка от тях следва въпросната мишена. Абсолютно съм убеден, че не съм единственият, завил към Дюпон онази вечер.

Мици е доволна. Той току-що ѝ бе дал две ценни сведения. Но няма да му ги спомене. Не сега. Не и докато не настъпи подходящият момент и предимството ѝ е сигурно.

– Това е петнайсеткилометровата отсечка от Кенсингтън до Дюпон. Вие сте единственият шофьор, присъединил се към магистралата шейсет секунди след джипа и не го изпреварвате нито веднъж по време на това кратко пътуване на юг. Малко е странно, не мислите ли?

Отново свиване на рамене. И отново уверен отговор.

– Обичам да карам безопасно. Представлявам британското правителство и осъзнавам честта и отговорността, които нося, затова винаги спазвам ограниченията в скоростта.

Вратата се отваря и се появява Мелиса Сакс. Поглежда настоятелно към началника си.

– Извинете ме. – Сър Оуен се изправя и тръгва към нея. Двамата разговарят за кратко.

Посланикът се връща при гостите.

– Опасявам се, че ще се наложи да продължите без мен. Трябва да проведа спешен разговор, който не мога да отложа.

Мици се обръща отново към Далтън. Време е да изиграе победоносната си карта. Показва увеличената снимка на закусвалнята, която е помолила Кирстен да направи и да обработи така, че да прилича на снимка от охранителна камера.

– Това е закусвалнята на Кънектикът авеню, след Дюпон, надолу по Седемнайсета улица, близо до Стийд парк. Не прилича на място, което според мен човек като вас би посетил. Но сте го направили.

Очите му пробягват към двете все още необърнати снимки на масата. Предполага, че на тях е уловен самият той.

– Какво правихте там, господин Далтън?

Консулът се размърдва неловко на стола си.

– Имах естествени нужди. Посетих тоалетната им – отвръща накрая. Взема бутилка вода и небрежно отпива глътка. – Ние, британците, сме малко старомодни. Не можем да уринираме на открито.

– За бога, не! – възкликва Мици. – Накъде би отишъл този свят, ако го направите!

Тя също взема бутилката вода и повтаря действията му.

– Случи ли се нещо по-особено в мъжката тоалетна?