Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Той оставя бутилката на масата и се намръщва.

– За какво говорите? Използвах тоалетната. Какво може да се случи според вас в такава ситуация?

Тя си отбелязва чувствителността му и оставя бутилката си до неговата.

– Опишете ми подробно, моля. Повторете действията си.

Лицето му пламва от гняв.

– Влязох вътре. Използвах писоара. Излязох навън и се прибрах у дома. – Обляга се назад и се взира в нея. – Наистина ли дойдохте тук чак от Америка, за да ме питате за навиците ми в тоалетната?

– По-добре повярвай, приятелче, че сме способни на това.

Тя взема бутилката си и се заиграва с нея, докато го наблюдава. Този тип е виновен, виновен като дявол. Ако му отпусне още малко въже, със сигурност и сам ще влезе в примката.

Вратата на кабинета се отваря. Сър Оуен влиза. В стойката му личи напрежение.

– Много съжалявам, но трябва да ви помоля да напуснете. Току-що се случи нещо изключително важно, нетърпящо отлагане.

Мици събира снимките, пъха ги в папката и сграбчва бутилката си с вода. Бясна е и се опитва да го прикрие. Сър Бла-бла-бла очевидно е наблюдавал със скрита камера и не е харесал факта, че момчето му е оплело конците. Изправя се и тръгва към него.

– Това изключително важно нещо, което е станало, по-важно ли е от файловете с Код Х, посланик? Очаквах с нетърпение да обсъдим тази тема с вас.

– Да, лейтенант – свъсва вежди той. – Скоро ще научите достатъчно и ще сте наясно какво е възпрепятствало срещата ни. Надявам се, когато това стане, да имате достойнството да се извините за забележката си. Тогава може и да подновим този разговор.

70

ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС

От покрива на Кулата на авгура, по който шумно тропат дъждовните капки, Мирдин наблюдава с носталгия просторното езеро на имението, блещукащо в далечината сред горите, където някога волно бе препускал благородният елен.

Струва му се, че са минали само няколко пролети и лета, откакто бе ловувал и бе ходил за риба – млад мъж, обсебен от планове и мечти, със сърце, натежало от любов. В онези дни бе живял с онова, което сам си улови. Елени и кошути, зайци и сьомга, когато имаше късмет. Плъхове и катерици, когато нямаше. Всеки ден му носеше ново приключение. Тепърва овладяваше занаята и усъвършенстваше уменията си. Тайните чакаха да бъдат разгадани. Магията на живота – да бъде научена.

Докато слиза към слънчевата стая, се замисля как годините бяха отлетели по-бързо от соколите, които някога тренираще.

Напоследък има чувството, че е станал роб на същите тези умения, които толкова упорито се бе борил да усъвършенства. Познанието го е изтощило. Бремето на наученото сякаш е приковало в оловни ботуши немощните му стъпала.

Той затъва.

И Оуен Гуин е причината за това.

Мирдин го бе наставлявал от момче до превръщането му в истински мъж. Бе го направил свое протеже, бе го поставил начело. Той бе въплъщението на всичките му надежди и на цялата му любов. Основната цел на живота му бе да го направи могъщ, да му помогне да постигне величието и добротата си. Да превърне Оуен в истински крал.

Малкото легло изскърцва и старият му гръбнак изпуква, когато се опъва на протрития матрак, поставен върху твърди дъски. Никога не си е позволявал луксове – освен лукса на богато въображение. В съзнанието си се отдава на наслади, които обикновените простосмъртни никога не биха могли да разберат.

Сънят идва бързо.

Както и виденията. Смесени и объркани. Като многобройни филми, насложени един върху друг.

Има вода. Огромно, неизмеримо пространство. По-голямо от езеро. По-малко от море. Хора, които говорят на чужди езици. Влюбени, разделени от географията, обединени от скръбта.

После идват телата. Изгорени тела. Разлагащи се тела, които шават в пръстта и се надигат от движещите се в тях червеи. Живи тела, все още кървящи, на прага на смъртта, но отказващи да се предадат.

И жени.

Има млада и стара жена. Заедно са, но не знаят една за друга. Жени от различни земи. Едната му е позната, другата – не. Непознатата е ужасно могъща. Заплаха за всичко и всекиго, на когото държи.

Но в нея има доброта.

Навън, в необозначените територии, на местата, известни само на артурианците, костите на онези, които някога са били погубени в името на човечеството, се отърсват от покривалата си от пръст и отново усещат целувката на слънцето.

Но това не е възкресение. Не е Денят на Страшния съд. Не е божествено опрощение. Това е разобличаване. Унищожението на Ордена.