Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Няма такова.

Доколкото може да прецени, тя е от сериозния и отговорен тип агенти. Не е пияница. Определено не е от мацките, които си пробиват път до върха, като минават от легло на легло. Преди десетина години, мисли си той, сигурно е била много впечатляваща. Очите ѝ показват, че е видяла много от живота, а липсата на халка вероятно означава, че и животът е видял много от нея.

Ирландеца завършва с молба да разпитат британския консул Джордж Далтън за местоположението и движението му в нощта, когато Амир Голдман е бил убит.

– Дори той да се позове на дипломатически имунитет, дължим на жертвата поне да опитаме да разследваме тази следа и да открием убиеца.

– Съгласна ли сте с всичко това? – обръща се Фуло към Мици. – Смятате ли, че ние – имам предвид ФБР и полицията на Вашингтон, трябва да изстреляме дипломатическите си куршуми и да настояваме посланици и аташета да обърнат джобовете си и да ни дадат отчет за действията си?

– Да, сър. Не мисля, че някой трябва да бъде третиран по различен начин. Независимо от професията, титлата, пола, възрастта, религията, расата или националността. Равенство за всички престъпници, това е моето мото.

Той я поправя:

– Заподозрени престъпници.

Тя вижда, че почти са го спечелили.

– Честно казано, капитане, ако този тип Далтън не беше извън страната и не беше член на британския дипломатически корпус, отдавна щяхме да сме домъкнали пърхащия му из континентите задник да лъска някой от столовете в залата за разпити.

Фуло се отпуска в креслото си.

– Изумително е, Ирландец, но съм на едно мнение с теб и с лейтенанта. Не съм от тези, които биха допуснали някой да се прикрива зад постове и привилегии. Злото е зло, дори ако е облечено в дипломатически костюм за хиляда долара. – Изпъва се на стола и отваря някакъв документ на компютъра. – Добре е, че ме информирахте подробно за случая. Чувствайте се свободни да питате за всичко, което ви е необходимо, навсякъде, където се налага. По дяволите, ако трябва вървете в Англия и крещете пред портите на Бъкингамския замък, но разрешете този случай.

– Дворец – поправя го Мици. – Дворец е, не е замък.

Той я стрелва с прочутия си убийствен поглед, после се обръща към Ирландеца.

– Правете каквото е нужно, но където и да отидете, се постарай да не забравяш маниерите си и върши нещата любезно, бързо и възможно най-икономично.

– Да, сър.

Фуло подхвърля финален коментар.

– Не прецаквай този случай, Фицджералд, или, кълна се в Бог, наистина ще ти е нужен замък, за да се скриеш.

50

ГРАНД СЕНТРЪЛ СТЕЙШЪН, НЮ ЙОРК

Антун забива чело в лицето на Аасиф. Той простенва и изплюва кръв.

Агентът извива лявата му китка и я пречупва. После блъска счупената кост в гърба на гиганта и усеща как рамото на противника му се размества.

Аасиф не иска да умре. Знае, че трябва да надвие противника си и да се отдалечи от него, преди да детонира жилетката. Освен това знае, че е победен. Пренебрегва болката, съсредоточава се и започва бясно да рита с крака.

Антун избягва ударите му. Забива крака си в пищяла на горилата и го събаря на твърдата земя. Аасиф се превърта на здравата си ръка и се изправя на крака. Адреналинът му се покачва и с нови сили изритва Антун по бедрото.

Той обаче издържа на удара и не пада. Отвръща с удар, с който би се гордял и боксьор в тежка категория. Докато едрият мъж се отърсва от шока, Антун се завърта и го изритва в корема.

Биячът пада на земята като отсечен дъб. Антун се мята върху него и стоварва два юмрука в гръкляна му. Аасиф има чувството, че ще умре. Все пак успява да използва здравата си ръка и уцелва челюстта на противника си.

Антун не обръща внимание на болката. Влага цялата си сила в пръстите и в желанието си да смачка гърлото под тях.

Наоколо се струпват хора. Крещят и търсят полиция. Някой се опитва да откъсне Антун от мъжа, когото е затиснал, но той не отслабва хватката си. Тялото под него започва да се гърчи. Краката му подритват. По тротоара трополят тежки обувки.

Свършено е.

Антун се обръща по гръб и си поема дълбоко дъх.

Някой изкрещява „Божичко!“. Чуват се писъци. Достатъчно силни, за да привлекат вниманието на всеки полицай в рамките на километър.

Антун се изправя. По лицето му се стича пот. Обръща се към полудялата тълпа.

– Отдръпнете се! Всички, махайте се веднага назад!

Разгръща развлеченото черно яке, което носи, и показва жилетката.

– Имам бомба! Накараха ме да нося бомба.