Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Какво означава това? – пита Мици, леко объркана. – Не разполагаме с нищо, така ли?

– Не, не е толкова зле. Куин ми обясни, че щом няма никакви сведения, вероятно кръстът е от желязната епоха.

– Която е била кога?

– В Европа – някъде около 1200 и 400 година преди Христа.

Мици застива на място.

– Искаш да кажеш, че в Европа има различна желязна епоха от другаде по света, така ли?

– Египет, Кипър и някои други места имат дори по-древни железни епохи. Индианската е подобна. Японската и китайската са малко по-късно. Куин смята, че артефактът е келтски погребален кръст от ирландската желязна епоха, която е приключила с романизацията и християнизацията на Британия.

– Каква е стойността му?

– Не е сигурен, но предположи, че няма да е много висока.

– Колко много е това „не много висока“?

– Каза няколкостотин долара, и то само ако попадне при подходящия колекционер. Писа на някакъв преподавател в Оксфорд за второ мнение за произхода и стойността на кръста.

– Кога ще му отговори англичанинът?

– Не знам. Обединеното кралство са пет часа напред от Вашингтон, осем – от Сан Франциско. Учените обикновено работят поне с дванайсет часа назад от целия останал свят, така че, предполагам, утре или вдругиден.

– Никак не е добре. Трябва да пришпориш малко момчетата, Викс. Притисни Куин, вземи номера на англичанина и му се обади. Не се връзвам на „чакане“. И от сега нататък и ти ще си така.

– Разбрано, лейтенант.

– Добре. И благодаря за помощта. Ще ме свържеш ли с Донован? Предполагам, че трябва да я информирам за развоя на случая.

– Няма я. Видях я да излиза с директора. Искаш ли да попитам секретарката за телефона ѝ?

– Не, благодаря. Но остави съобщение, че съм звъняла, и кажи, че може да се свърже с мен, ако иска някаква информация. Бронти там ли е?

– Не. Елеонора е тук; искаш ли да говориш с нея?

Мици се поколебава.

– Да, добре.

– Изчакай така.

Следва лека пауза, докато италианката дойде на телефона.

– Мм-ици, как беше полетът ти?

– Две степени по-слаба болка от вземането на цервикална намазка. Как върви случаят с вещицата?

– Открихме сборището, в което е практикувала. Група, отцепила се от Църквата на Сатаната.

– Радвам се, че имате напредък. Може ли да помолиш Бронти да ми звънне, когато дойде? Искам да го питам нещо.

– Si. Няма проблем. Ще му се обадя веднага.

– Grazie.

– Prego, Meetzee . 22

Мици затваря и телефонът ѝ незабавно изпиуква. Съобщение от Фицджералд: „Кафето е отврат. Отивам отсреща в бар „Феникс“, една пресечка на изток от този пандиз, на ъгъла. Ела, когато си готова“.

Затваря, грабва лаптопа и се втурва навън. Крачи припряно, защото последното, което иска, е през останалата част от вечерта да дундурка пияница.

22Итал. „Да“, „Благодаря“, „Моля, Мици“ – б. пр.

42

ГЛАСТЪНБЪРИ, АНГЛИЯ

Ланс Боку върви през окосените градини, близо до мястото, където се бяха фехтовали с Оуен. В продължение на няколкостотин метра следва виеща се светлокафеникава пътека, която минава край древен лабиринт, пресича овощна градина на върха на хълма и се спуска надолу до южното езеро.

Стъпките на французина изтрополяват по стабилната дървена площадка, докато приближава елегантната викторианска лятна къща, надвесила се над препълненото с риба езеро. Боядисани в зелено лодки са закотвени една до друга на дека. Ланс Боку ги забелязва и си спомня как преди двамата с Оуен излизаха навътре и ловяха сьомга в искрящите води.

Завесите са дръпнати и вратата на лятната къща е заключена. Той използва ключа си и пристъпва в мрака.

Тя е тук.

Знае, че е тук. Усеща парфюма. Тялото. Косата ѝ. Толкова е близо до нея и въпреки това не я вижда. От тази мисъл пулсът му се ускорява.

– Не говори.

Фина женска ръка, студена и нежна, покрива парещите му от страст устни.

– Цяла сутрин си мисля за този момент.

Ланс се обръща към нея. Усеща как мекото ѝ тяло се притиска до него. Целият е напрегнат, мускулите му са изопнати.

Тя го целува по врата. По ухото. Ръката ѝ все така закрива устата му.

– Не казвай нищо. Не и преди да си ме любил.

43

НЮ ЙОРК

Аасиф навива обратно жилетката и я прибира в черната торба за боклук, в която я е донесъл.

Набил съпровожда едрия мъж през вратата до дървеното стълбище към стаята, в която е Избраната.

– Почакайте – казва Антун.

Те спират и се обръщат.

– Нека бъда аз.

Набил го поглежда с любопитство.