Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Мици го поглежда замислено. Фицджералд е мърляв и вони на алкохол, но под целия този ужас се крие умно ченге, което драпа да се измъкне на въздух.

– Ще се опитам.

Десет минути по-късно Ирландеца спира и изгася двигателя.

– Онази кафявата сграда, осми етаж, апартамент 802 – посочва той. Отпуска назад седалката и се настанява удобно. – Ще подремна малко. Да видим дали сънят ще ми помогне да преборя тази настинка.

Мици се измъква навън.

– Когато жените хванат настинка, просто търпят, докато мине. Когато мъжете настинат, трябва да спят. Най-здравословното нещо, което можеш да направиш, е да разчистиш този бардак.

Тя затръшва вратата и се оглежда наоколо.

Улицата е чиста и спокойна. Около червеникавокафявата сграда има няколко големи дървета, поутъпкани зелени тревни площи и дървени пейки, на които без съмнение през деня присядат старци, а вечер се събират хлапета.

Не взема асансьора, а се качва по стълбите, за да има време да осмисли подробностите от случая.

Софи отваря вратата на апартамента при първото потропване, но оставя веригата.

Мици ѝ показва ФБР значката си.

– Работя по убийството на шефа ви. Трябва да ви задам няколко въпроса.

– Вече говорих с господин Фицджералд.

– Знам. Сега обаче трябва да поговорите и с мен. – Поставя пръст на веригата. – Свалете я, моля.

Очите на Софи разкриват колебание. Вратата се затваря и после се отваря широко без веригата.

– Благодаря – казва Мици, докато влиза. – Как се чувствате? Казаха ми, че сте болна.

– По-добре съм.

Софи е облечена в университетски суитшърт с качулка, сини дънки и розови чорапи, без обувки. Неохотно маха с ръка към дивана.

– Искате ли питие или нещо друго?

– Не, благодаря – отвръща Мици, докато присяда на дивана и вади бележника си. – Нека да свършим бързичко.

– Разбира се – кимва Софи и сяда срещу нея. – Както ви обясних, вече минахме през това с лейтенант Фицджералд. Казах му всичко, което знам.

– Подозирам, че не е така.

Мици изучава изражението на момичето, напрежението, избило като червенина по бузите ѝ, лекото свиване на устните.

– Правили ли са ви някога асоциативен тест?

Софи се намръщва.

– Не.

– Добре, ето как става. Казвам нещо и вие отговаряте първото, което ви хрумне. От отговора ви ще знам дали сте лъжкиня, или сте просто болно хлапе, на чиято врата не е трябвало да тропам. – Мици натиска капачката на химикалката си. – Започваме. Първата дума: убийство...

Асистентката на Голдман не отговаря.

Мици повтаря.

– Убийство, Софи. Убийство...

– Господин Голдман?

– Добре.

Мици остава мълчалива известно време. Знае, че момичето се чувства неловко. Навежда се напред и очите ѝ пронизват Софи като остриета.

– Криене.

Зениците на продавачката се разширяват. Кожата ѝ поруменява.

– Това е глупаво, аз ням...

– Недей, сладурче! – Мици вдига ръка като полицай на кръстовище и сменя официалния тон. – Не искаш да знаеш какво се случва с хората, които ме лъжат в лицето.

Отново се възцарява тишина.

Мици оставя химикалката и листа на масата.

– Добре, край на играта. Премина от болна жертва в малка лъжлива кучка само с два въпроса. Не е рекорд, но все пак е впечатляващо. – Сваля значката си и я поставя на масичката до Софи. – ФБР не ме е изпратило тук, за да си играя игрички, сладурче. Те искат да обвиня някого в убийството на шефа ти. Сега ще позвъня да ми изкарат заповед за обиск, ще обърнем това място с главата надолу и после ще те арестуваме по подозрение за...

– Добре – Софи нервно изтрива устните си с длан и разтреперана се изправя на крака. – Трябва да ви донеса нещо от спалнята.

Мици също се надига. Няма намерение да седи като идиот и да даде шанс на заподозрян да избяга или още по-лошо – да вземе от спалнята нещо, което може да се окаже зареден пистолет.

Следва Софи до спалнята и докато момичето се протяга към чекмеджето на тоалетната масичка, разкопчава кобура на пистолета си.

– Направи го наистина бавно, за да не рискуваме да си съставя погрешна преценка и случайно да гръмна хубавата ти главица.

Момичето я поглежда ужасено. Ръцете му треперят, докато измъква малък USB стик изпод купчина бельо и го подава.

– Само това взех.

Мици поема флашката и прибира пистолета си. Оглежда внимателно малката електронна джаджа в ръката си.

– Какво има в нея и как си я взела?

Софи се запътва обратно към дивана.

– Не успях да разбера нищо. Нито пък господин Голдман; не че той разбираше от каквото и да било техническо. Някой от бизнес партньорите му – не знам кой, му я изпрати. Пробва я на компютъра в работата и на нея се появиха поредица от неразбираеми букви и цифри. Даде ми я, за да се опитам да открия нещо.