Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

– Колко време е задържал колата?

Час навежда глава към книгата.

– Оставил я е в неделя сутринта. Взехме...

– Не казвайте нищо повече, господин Доукинс – разнася се твърд глас. Заповедта идва от охранител на около петдесет години, вероятно бивш полицай. – Тези хора нямат право да са тук и да ви задават въпроси.

Мици намига на механика.

– Добра работа, Час. Каквото и да казва този Щази, ти постъпи правилно.

37

НЮ ЙОРК

– Работата е там – Набил Табризи поглежда към Халем и Малек, докато говори, – че никой от нас няма да напусне тази стая. Не и докато жилетката не стигне до предназначението си и подът на Гранд сентръл стейшън не бъде окъпан в кръвта на безбожните американци.

Вглежда се в очите на двамата мъже за признаци на ужас, някаква следа, която да подскаже, че един от тях току-що е осъзнал, че няма да успее да се свърже със своите господари и да предотврати атаката.

Малек първи нарушава напрегнатата тишина.

– Може ли да видя жилетката?

Ръководителят на клетката го поглежда с подозрение.

– Защо?

– За да проверя дали всичко е наред. Много често дават дефекти.

Аасиф я повдига.

– А може би искаш да ни саботираш? Да разхлабиш някоя жица например?

Бомбаджията остава спокоен.

– Аз съм професионалист и работя професионално – обръща глава към Набил. – Уважаваш ли мнението и уменията ми?

– Дай му я – казва спокойно младият мъж.

Аасиф внимателно я поставя в ръцете му.

Набил изважда глока от колана си и оглежда предпазителя. Прави го повече от скука, отколкото като заплаха.

– Много си мълчалив, Халем. За какво мислиш?

Пълнителят с патроните издава тракащ звук, когато го пъха обратно в пистолета.

Антун усеща как очите на Набил го пронизват, търсейки признак, че той е предателят.

– Чудех се дали е помислено как да се преодолеят скенерите на гарата, за да се мине през тях? Или планът е устройството да се взриви отвън?

– Много е мислено по този план – казва Набил. – Експлозивът е TATP, ацетонов пероксид, и ще мине през тях. Нали така, Малек?

– Ще мине. Този, който я е правил, е използвал триацетонов трипероксид. Доста груб, но много чувствителен заряд, направен основно от ацетон, водороден пероксид и силна киселина – като хлороводородна или сярна. – Обръща един от джобовете на жилетката, за да покаже поставените вътре химикали. – Повечето охранителни скенери използват азотни детектори и не улавят тези. Ние, бомбаджиите, наричаме такива елементи „прозрачни“.

Антун, мъжът, когото всички познават като Халем, изтрива потта от челото си. Мислите му са насочени към гарата. Това е не просто най-натоварената спирка от метрото на Ню Йорк, а едно от най-оживените места на планетата. Разгърната е на над петдесет акра площ и има почти сто линии. В спокоен ден оттам минават над седемстотин хиляди души. Една такава бомба ще погуби хиляди животи.

Трябва да спре атаката.

Дори ако това означава той самият да загине.

38

ВАШИНГТОН

Мици смъква прозореца на тауруса, докато се отправят към апартамента на Софи Хъдсън в Северна Бетесда.

– Сигурен ли си, че си оставил труповете в моргата, а не са забравени някъде под боклуците в колата ти?

– Много забавно – Ирландеца отваря капака на жабката. – Вътре има парфюм. Пръсни наоколо и спри да мрънкаш.

– Какво предложение! – Мици изважда съмнителна зелена бутилка с име, което никога не е чувала, и пръска малко под носа си. – О, божичко! Мисля, че предпочитам миризмата на заровения труп – изпуфтява тя с досада и прибира шишето обратно на мястото му.

– Платих десет долара за това.

– Трябвало е да ги арестуваш – обрали са те.

Ирландеца се усмихва. За жена като Мици Фалън би дал и шейсет долара за парфюм и вероятно дори би се стегнал. Жалко, че тя просто преминава през живота му. Жалко, че в живота му няма нищо повече от бегли преминавания.

– Мисля, че Софи Хъдсън крие нещо от мен. Казах ли ти го вече?

– Каза ми го. Още на летището.

Той почуква с пръст по слепоочието си.

– Стигнах до възрастта, когато не помня и половината неща, които съм казал. Но е по-добре да повтарям, отколкото да пропусна нещо важно.

– Имаш ли предположение какво може да крие?

– Не. Там е проблемът. Просто интуиция – обяснява той. Шофира бавно и лениво, с ръце, отпуснати върху горната част на волана. – Мислех си... може би трябва да говориш с нея сама. Кой знае – ако се разприказвате по женски, можеш да измъкнеш нещо, което аз не мога.