Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

141

САН РАМОН, КАЛИФОРНИЯ

Планината Диабло изпълва огледалото за обратно виждане на крайслера „Кросфайър“, който Елеонора Фрачи паркира на паркинга на малкия търговски център. Заела се е да проучи хората от списъка, които са платили в брой за наемане на бунгала и коли, и особено тези, които са го направили с кратко предизвестие.

Пред нея са разпръснати купища закусвални за бързо хранене, козметични салони, магазин на хранителни стоки, скъп китайски ресторант и бар. Елеонора се интересува именно от бара. От него и от двамата души, двайсетина метра пред нея, които току-що влезнаха вътре.

Преди час бе карала покрай един от поставените под наблюдение имоти и видя едър мъж, който спореше с жена на около трийсет. Бе стигнал до момента, в който явно смяташе, че ударът ще му спечели спора.

Елеонора искаше да набие спирачки, да излезе и да му даде болезнен урок, само че щеше да развали прикритието си. Докато чакаше и ругаеше, още двама мъже излязоха от порутеното старо бунгало и придърпаха мъжагата и ударената жена вътре.

Италианката беше останала отвън, загледана в колата на алеята. Миниван със затъмнени прозорци. Идеален за четирима възрастни и две тийнейджърки.

Изчаква, докато Мич Конуей, нейното подкрепление, идва на паркинга със своя шевролет. Мята сакото си на задната седалка на колата и се запътва към бара.

Мястото е мрачно, с меланхолична атмосфера. Има дълъг дървен плот с големи огледала и рафтове с бутилки зад него. Неонови табели по стената рекламират „Бъд лайт“ 14. От джубокса се носи кънтри музика.

– Минерална вода – казва тя на бармана на средна възраст.

– Да, мадам – очите му показват, че е оценил по достойнство ефектната ѝ фигура. – Нещо за хапване? Предлагаме най-хубавото пилешко в долината.

Тя му се усмихва, давайки му да разбере, че ще пропусне предложението.

Изважда блекбърито и отваря пощата си. Поне се надява, че изглежда така отстрани, най-вече за двамата мъже, седнали през няколко стола от нея. Не е нужно да вдига глава – знае, че са я зяпнали.

Вратата се отваря, светлината нахлува в бара и тя чува как Мич поръчва бира и пита къде е тоалетната.

Барманът оставя бутилката вода пред нея.

– Ако не искате пилешко, сигурен съм, че можем да направим нещо специално за вас.

Коментарът му е достатъчен, за да провокира един от здравеняците да се намеси – същият, който удряше жената.

– Аз също съм сигурен, че мога да направя нещо специално за теб, сладурано.

Приятелят му се разсмива.

Елеонора оставя телефона си на бара.

– Не, благодаря, не искам да ям. Просто чакам една приятелка.

Мускулестият тип придърпва стола си към нея.

– Аз съм Джейк, а това там е Ранди.

Приятелят му приглася.

– Нали знаеш какво казват? „Ранди по име...“ 15

– Вие, момчета, местни ли сте? – пита Елеонора.

– Не, по дяволите! – казва Джейк. – От Фресно сме. Дойдохме тук, за да се позабавляваме.

Тя отпива от водата и оставя устните си влажни, без да ги попива, с блещукащи капчици по тях.

– Как точно се забавлявате?

Очите на Джейк са широко отворени.

– Както намерим.

Елеонора се обляга на стола и оглежда мъжа от горе до долу с открит и безсрамен поглед.

– И как си изкарват хляба такива големи мускулести мъже като вас?

– Месари сме. – Той кима към колегата си. – Ранди се кани да отвори собствена месарница.

– Ще се радвам някой път да ти покажа моето месо – отново избухва в смях той.

Елеонора вече е чула и видяла достатъчно. Професионалните престъпници не забиват мацки, ако са по средата на задача. Нито ходят без часовници. Ръкавите на карираната риза на Джейк са навити и ръцете му са загорели, но на китките му няма часовник. Затова пък и той, и палавото му приятелче имат следи от брачни халки на безименните си пръсти. Най-вероятно са на мъжки купон. Излезли са да ловуват, да стрелят, да ловят риба и всичко друго, което могат да забършат междувременно. Жената, която е видяла, сигурно бе проститутка, достатъчно глупава, за да вземе парите им и да не се измете веднага оттам.

Елеонора отпива последна глътка от минералната вода и оставя петдоларова банкнота на плота.

– Съжалявам, момчета. Трябва да вървя.

– Ей, не бързай толкова, маце – Джейк я сграбчва за ръката, когато тя се надига.

– Ей, махни си ръката от мен.

Той не схваща намека.

– Хайде, сядай, маце!

Тя дръпва ръката си, но той я стиска здраво. Хили се с пожълтелите си зъби.